Агресия към журналисти

Агресия към журналисти
Харесайте

Журналистическата професия крие известни рискове. Свободата винаги е изисквала жертви и свободата на словото не прави изключения. Но дори тя да не е гарантирана и да си ограничен от вътрешната медийна политика, пак рискуваш да си навлечеш неприятности. Самата същност на професията да си „пъха носа, където не й е работата“, си печели доста недоброжелатели дори без да споменаваме начина, по който би могла да го прави, и резултатите, до които евентуално би стигнала. А колко е лесно недоброжелателството да прерасне в агресия!

Агресията винаги е съществувала и съществува в нашето общество. Бой между съученици, насилие в дома и на улицата, убийства и словесни нападки. На по-високо ниво – политически интриги и латентни заплахи. Неудобното за някого поведение води до стремеж към обезвреждане, което, от своя страна, може да доведе до сериозни, непредвидени последствия.

Да се върнем 69 години назад в далечната 1944 г. Втора световна война, Деветосептемврийски преврат, създаването на т.нар. Народна милиция в България и наред с всичко това две на пръв поглед незначителни събития – убийството на един журналист и спирането на един вестник. Този човек е известният български патриот и публицист Данаил Крапчев, а неговият вестник е едно от най-тиражните издания у нас – в. „Зора“. Демократичен, независим и обективен, със сериозен принос в културата и развитието на българската литературна класика (макар и клонящ към фашистка Италия и Тристранния пакт), вестникът се превръща в заплаха за новата властваща партия и следователно бива елиминиран. Избити са и почти всички сътрудници. Това кърваво петно в историята е ярък пример за агресията към журналисти и крайната цена за свободата на словото. И въпреки че са минали 69 години от тогава, нещата са се променили само бегло.

Днес тази агресия често се изразява в ругатни и непризнание. Често и в побоища. Хулите този път са насочени не само към проявите на свободомислие, но и към непроявата на такова. Все пак обаче трябва да имаме предвид и потенциалната вина на журналиста, предпочел агресивното поведение пред умерения журнализъм. Според принципа на огледалото агресивното поведение предизвиква агресивна реакция. Тогава защо се изненадваме? Агресивният журналист не е рядко срещано явление. А колко хубаво би било, ако беше! И колко хубаво би било, ако агресията понамалееше поне малко. Просто така. За разнообразие. Но уви. Не всичко е такова, каквото трябва да бъде. Въпросът е, че ние можем да бъдем такива, каквито би било хубаво да сме… дори докато си пъхаме носа, където не ни е работата.

Все пак това ни е работата.


Харесайте
Сподели и подкрепи
  •  
  •  
  •  

За автора

Елиза Младенова

Казвам се Елиза. Лесно можете да ме намерите сред думите, иначе съм студентка в СУ „Свети Климент Охридски“. Запознавам се с журналистиката. От време на време пиша и е приятно. Философствам, размишлявам и се опитвам да търся истината, да обхвана с поглед цялата картина, доколкото ми е възможно.

По какво ще ме познаете?

Лека ирония, силна надежда, щипка оптимизъм, повечко дидактизъм, снопче романтизъм, малко символизъм, глътка патетизъм, плашещ шизофренизъм и, разбира се, гледам да се шегувам повече. Светът е прекалено сериозен, за да не се усмихваме.

Свързани публикации

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *