Аз сам тапак. Аз сам като тебе

Аз сам тапак. Аз сам като тебе
Харесайте

Сили беше едно от онези деца, които винаги се опитват да изглеждат интелигентно. Дори когато защитаваше тезата, че белите хора са бели, защото се къпят излишно много, водата тече по-бързо, ако й пуснеш ток, а бъркането в носа разрошва мозъка, той си придаваше толкова сериозен вид, че никой не смееше да възрази. Единственият отклик, с който често бе удостояван, беше снизходително потупване по главата, придружено с щипка умиление – „Глупачето ми то”. Не може да се каже и че беше отличник. Пишеше неграмотно, логиката му се кривеше, а 1+1 винаги му излизаше 4. С плашеща категоричност. Същата увереност изразяваше и по отношение на чичо му – „Бърка си в носа, затова чисти тоалетни”.

За съжаление, възгледите на Сили не се промениха и когато порасна. Интелигентният му вид разви по-висока степен на убедителност, но интелигентността му не постигна значителен напредък. Опита си късмета с няколко работни места – като ядрен физик, редактор на вестник и управител на ресторант, но така и не му обърнаха внимание. Пробва се и като артист, но и оттам го изритаха със стандартното извинение – „бездарник”. Сили умееше да си прави изводи, затова не му отне много време, докато разбере, че тъпите хора просто не ги искат. Той знаеше, че е тъпак. Не защото наистина го вярваше, а защото хората имаха навика да го определят по този начин.

Това го дразнеше. Първоначално беше слабо, но постепенно започна да го задушава. Така пренебрегван! Така осмиван! Така безмилостно отритнат от обществото! Ах, тези жестоки умници! Какъв грозен път чертаеха пред него с рационалните си вкаменени сърца! Те бяха умни. Те го оскърбяваха. Пречеха му. Не му позволяваха да застане редом с тях, отбягваха го като чума – те и сами си вършеха работата. Не можеше да разговаря с тях, не му даваха възможност и да се издига по социалната стълбица. И защо беше всичко това?

Защото беше тъпак. Като чичо си. Те бяха обречени да чистят тоалетни, да бършат подове и да събират боклука на хората. Обществото ги беше натикало в калната дупка на живота, защото си мислеше, че е повече от тях. Дискриминация. Безпощадна, потискаща хипер-дискриминация. По умствен признак.

Сили знаеше, че във времето на свободно говорене, действие и простеене, в което живееше, може да изрази своето мнение, затова не се подвоуми, когато Законът за дискриминацията внезапно му се стовари на главата и го подтикна към действия.

Първо беше жалбата. Обърна се към съда за незачитане на човешките му права. Делото нещо се проточи, затихна, не предизвика интерес. Това му даде стимул да направи следващата крачка. Създаде група в социалните мрежи „Равни права за тъпаците” и получи одобрението на стотици поддръжници. Хора от цялата страна, привлечени от идеята за равенство, братство и простомислие, се обединиха под слогана „Тъпаци в действие” и хукнаха да защитават правата на глупавите хора. Как никой не се беше сетил за тях! Каква безотговорност и всеобщо пренебрежение! Това не можеше да продължава така. Нещо трябваше да се направи. Отговорът – протестно движение в столицата и медиен шум.

Сили никога не си беше представял дори, че ще привлече такова внимание. Идваха журналисти да разговарят с него, търсеха го различни политически лица, предлагаха му работа и участие в тяхната партия. Искаха го при себе си. Опитваха се да го купят. Него. Бедния тъпак. Но той беше непреклонен. Единственото, за което мечтаеше, бе да бъде равен с другите, да получава уважението, което заслужава, и да проправи път за нагоре на всички подобни нему.

Написа текст – „Аз сам тапак. Аз сам като тебе”, който имаше за цел да предизвика бурна реакция сред обществото. И го постигна. Всички интелектуалци и псевдоинтелектуалци скочиха срещу него.

– Кой е този и какво си позволява?!

­– Какви са тези глупости?! Как смее!

Въпреки либералната политика на 21-ия век им беше трудно да приемат иновативната и модерна концепция, която приравняваше умния човек с тоталния простак.

– Браво на момчето! – одобряваха някои от по-прогресивните възрастни.

Браво, браво, но той все още не постигаше желания резултат. Имаше нужда от нещо ударно. Нещо провокиращо и запомнящо се. Имаше нужда от лъжа.

„Скандално! Интелигент наръга тъпак” – гласеше заглавието на първа страница в сутрешния вестник. По-навътре бяха поместени и личните истории на няколко изстрадали тъпаци, които бяха срещнали коравосърдечието на своите съграждани. Това коренно промени нагласите. Хората, съчувстващи на низвергнатите глупаци, се умножиха значително. Протестите ескалираха. Скандиранията за равни права достигнаха нечувани висоти. Тълпата крещеше като обезумяла, натрупала цялата агресия на оскърбено същество.

– Аз сам тапак! Аз сам като тебе! – деряха се протестиращите.

Чуваха се удари, възклицания, имаше боричкания и сълзи. Сили тъкмо излизаше на площада, когато хората го сграбчиха и понесоха към паметника на Незнайния воин.

­– Води ни! – викаха. – Води ни!

Вълна от юмруци се разстилаше по дължината на протестиращата армия. Неразборията беше пълна.

Сили стъпи отново на земята и кресна, колкото му глас държи:

– Писна ми от гаври и жестокост! Нема значение к’ъв цвет си, в к’во верваш и колко ум имаш! Всички сме равни! Равни! РАВНИ!

*

Няколко дни по-късно Съдът по правата на човека се произнесе и въведе поправка в конвенцията. Сега тъпаците не можеше да бъдат дискриминирани, имаха равни права с всички останали индивиди. Създадоха се специални квоти за тях в държавните институции, в киноиндустрията, в медиите и в парламента. Там обаче се оказаха мнозинство, поради което преливаха и в някои други бизнеси. Животът потръгна нормално, а Сили се уреди с малък офис, от който ръководеше няколко фирми, организации и телевизии. Мечтата му се сбъдна. Чичо му се кандидатира за депутат, а самия него излъчваха в националния ефир.

Моментът беше драматичен. Той извади една книжка, смачкана в задния му джоб, и я хвърли тържествено в огъня. Гробна тишина се възцари. Хиляди тъпаци, събрали се да гледат, млъкнаха изведнъж. Не че имаха какво да кажат. Но млъкнаха по-категорично и по-истинско от всеки друг път. Огънят погълна Граматиката и изгасна.


Харесайте
Сподели и подкрепи
  •  
  •  
  •  

За автора

Елиза Младенова

Казвам се Елиза. Лесно можете да ме намерите сред думите, иначе съм студентка в СУ „Свети Климент Охридски“. Запознавам се с журналистиката. От време на време пиша и е приятно. Философствам, размишлявам и се опитвам да търся истината, да обхвана с поглед цялата картина, доколкото ми е възможно.

По какво ще ме познаете?

Лека ирония, силна надежда, щипка оптимизъм, повечко дидактизъм, снопче романтизъм, малко символизъм, глътка патетизъм, плашещ шизофренизъм и, разбира се, гледам да се шегувам повече. Светът е прекалено сериозен, за да не се усмихваме.

Свързани публикации

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *