Бронзовата къща – възможност или поза

Бронзовата къща – възможност или поза
Харесайте

Столична община вчера взе решение за изграждането на Бронзовата къща на мястото на бившия мавзолей и това не изненада никого. Новината пълзеше из медиите с такава категоричност, сякаш изборът бе направен още преди седмици. Петте публични обсъждания, проведени на няколко ключови места в София, бяха по-скоро формалност, отколкото плодотворна дискусия. Но така или иначе решението, разбунило духовете, повдига известни въпроси.

Бронзовата къща е временна инсталация – скулпторна сграда на живеещия в Австрия български художник Пламен Деянофф и Столична община поиска да я постави по предложение на австрийското правителство. Поводът е съвместното ни председателство на Съвета на ЕС, което ще си поделим догодина. Като част от аргументите за изграждането й бе изведена символиката й – на сътрудничеството ни с Австрия, с Европа, на мост между страната ни и света, между старото и новото изкуство, на напредъка ни.

Къщата е започната преди 7 години и оттогава е обиколила различни градове по света. Тя е произведение на изкуството и едновременно функционален обект, където могат да се провеждат различни културни събития, дори училищни часове, както докато е била в Хамбург. Ще бъде висока над 10 м., с елементи от късно средновековната ни архитектура (на които самият Льо Корбюзие се е възхищавал), изцяло от бронз и напомняща за Хрельовата кула в Рилския манастир. Няма друга подобна в света. Освен това ще деидеологизира пространството на бившия мавзолей, останало неизползваемо от години.

Всичко звучи чудесно. Но когато става дума за проект от подобни мащаби, няма как да пренебрегваме финансовите възможности на страната ни. Това беше и основният контрааргумент. Спекулациите около цената и ширещата се неяснота оставиха чувство на неудовлетвореност и съпротива у българите.

3 млн. евро струва цялото производство на бронзовата инсталация – пари, събирани чрез фондацията на Деянофф, за които бихме могли да повярваме, че не ни касаят пряко. Сумата, необходима за реализирането на проекта в България, обаче е 250-300 хил. евро, без да включваме демонтажа. Част от тях, вероятно половината, ще бъдат поети от австрийското правителство като подарък. Остават 150 хил. евро или 300 хил. лв., които Столична община трябва да събере отнякъде, „без да изразходва публични средства”. 300 хил. лв., при положение че Национален фонд култура годишно получава към 500-800 хил. лв… Интересно как културата изведнъж се превърна в приоритет, когато окото на ЕС се обърна към нас.

Ще вложим сума, отвъд пределите на средствата, с които разполагаме, в скулптура, която според архитектите няма реален проект и която ще остане само за една година на място, очакващо своя план за развитие твърде отдавна. Австрийски подарък. Но няма как да се изложим пред чужденците, нали? Ще се правим на културни.

За решението на общината обаче е помогнал и експертен съвет – хора, които искрено вярват, че поставянето на „Бронзовата къща” е положителна стъпка напред за България. Факт е, че у нас подобни експерименти не са правени, докато градове в цял свят се красят с произведения на съвременното изкуство. Факт е, че тук изкуството изостава с около 50-ина години от напредничавите страни. Традиционните форми заемат над 70 % от него. То се опитва да догони новите тенденции като възрастна жена заминал автобус, но нещо все не достига.

Художниците нямат условия да развиват творчеството си в България, липсва свободна сцена, където да се изявяват, липсват публики, които да приветстват тяхната креативност. Българинът е прагматичен човек. Стремежът да се намаляват часовете по изкуства в училищата допълнително намалява шанса за изграждането на личности, настроени да разбират артистичните прояви.

Визуалните изкуства у нас имат нужда от развитие, от подкрепа, от стимул. Но дали Бронзовата къща ще го осигури?

Тя е експеримент, опит да се тръгне в посока на подобни инициативи. Може да е грозна, може да е скъпа, но заявява определена цел. Мястото на бившия мавзолей още няма архитектурно решение, но поставянето на различни временни инсталации би могло да бъде такова. Би могло да предизвика интерес. Би могло да стимулира пазара за съвременно изкуство, да стимулира културата. Би могло. Но дали?

В училище не ни учат да интерпретираме купчина метал.


Харесайте
Сподели и подкрепи
  •  
  •  
  •  

За автора

Елиза Младенова

Казвам се Елиза. Лесно можете да ме намерите сред думите, иначе съм студентка в СУ „Свети Климент Охридски“. Запознавам се с журналистиката. От време на време пиша и е приятно. Философствам, размишлявам и се опитвам да търся истината, да обхвана с поглед цялата картина, доколкото ми е възможно.

По какво ще ме познаете?

Лека ирония, силна надежда, щипка оптимизъм, повечко дидактизъм, снопче романтизъм, малко символизъм, глътка патетизъм, плашещ шизофренизъм и, разбира се, гледам да се шегувам повече. Светът е прекалено сериозен, за да не се усмихваме.

Свързани публикации

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *