Долната любов

Долната любов

Харесай и сподели

Има нещо гнило в Деня на Св. Валентин. В начина, по който пластмасата взима превес над всичко видимо и невидимо. В стремежа да изкрещиш на целия свят онези най-банални и лигави глупости, дето са ти на сърцето, или напротив – здравата да ги анатемосаш. Има нещо гнило дори в опитите да избягаш от него. От комерсиалната му рамка, от дискурсивните изисквания да разкриеш отношението си към любимия. От показността.

Такива мисли се въртяха в главата ми, докато с приятеля ми всячески се опитвахме да заобиколим празника. Да не прекаляваме с „обичам те“ (ама какво пък, нали няма да ни чуят), да не си подаряваме нищо (една роза само, те пък другите сякаш повече заслужават), да не седнем в някое заведение (но хайде, и да се яде трябва). И действително почти бяхме забравили Деня, когато на път за вкъщи, там насред едновременно най-публичното и най-интимно пространство, нагъчкания автобус, най-нахално с цялата си нагледност той се блъсна в нас.

Момче и момиче – видима възраст 16-17 г. Момчето – ниско подстригано, облечено в подобаващ анцуг с полупразна раница в скута, се беше разположило на четворката седалки в дъното. Очите му шареха нетърпеливо. Момичето, от друга страна, стоеше изправено между седалките, отпуснато на единия си крак с телефон до ухото. Разговаряше със своя приятелка.

– Що? К‘во стана?… На мен ми се стори готин, к‘во?! Не я слушай тая – рееше се спокойно гласът над благоприлично скованата транспортна атмосфера. – Викам, готино си беше пичето…

Викам, да не пресъздавам по-нататъшното словоизлияние. Представете си го като лек музикален фон с минимално значение и постоянна, разтеглена до безкрайност сила. Това, което внезапно прикова вниманието ми, обаче не беше циничният колорит на речта му, нито разнообразието, което внасяше в иначе безцветния пътен трафик. Не. Беше нещо мигновено, незабележимо като фон на фона, нещо напълно случайно, което лесно можеше да мине за проява на въображение. Просто поглед.

Пресичане на два подлога в едно сказуемо.

Погледнаха се. Момичето и момчето. Две съзнания се спряха в една точка, преди отново да продължат своята траектория.

И филмът започна.

Момичето продължаваше да говори, момчето все така се оглеждаше нетърпеливо. Но накъдето и да се насочеха, очите му пак се връщаха в изходната си точка. Проучваха и пращаха сигнали. В началото кратко и предпазливо, постепенно – все по-уверено, по-предизвикателно, по-нагло. В очите, нейните очи, се породи любопитство. На свой ред те започнаха да изучават човека насреща, необичайното внимание ги ласкаеше. Поглеждаха се, отклоняваха поглед. Силата на привличането се редуваше с изненадваща младежка срамежливост. И пак се поглеждаха. Не, взираха се. Дълго и упорито като продължение на някакъв таен, отдавна започнат разговор, на който бях неочакван, неканен свидетел. Девойката бавно се насочваше към вратата, телефонът не слизаше от ухото й, но мълчаливата игра не спираше. Застанала с гръб, тя не се свенеше да обръща главата си, така, нали разбирате, съвсем небрежно, сякаш между другото да види какво има отзад. Към него. Самият той извиваше врата си по невъзможни начини, за да заобиколи погледът му седящия до него и да стигне заветната си цел. Малко оставаше преди автобусът да спре на спирката и момичето да изчезне завинаги в анонимния сумрак.

Момчето не издържа. Стана и се премести на седалката до вратата. Една стъклена преграда го делеше от обекта на вниманието му. Само една тънка, стъклена преграда. Крехка и прозрачна плоскост, пречупваща електрическите светлини на автобуса и наелектризираните му хаотични мисли. И точно там, в процепа между прозореца на превозното средство и равнодушната преградна стена, се случи чудото на легендарния Св. Валентин. Малка, намачкана хартийка премина деликатно от неговата в нейната ръка и рязко прекъсна словесния поток на девойката. Валентинка може би. Може би някакво важно послание. Въпрос? Отговор? Признание? А може би съдържанието нямаше никакво значение, напротив,

жестът сам по себе си изчерпваше смисъла на случилото се.

Смелостта да се доближиш до другия, да рискуваш, преди неопределената възможност да се е превърнала в непреодолим пропуснат шанс. Миг по-късно вратата се отвори, затвори се и момичето го нямаше.

*

Това ли беше краят? Или е начало? С приятеля ми поведохме приятен, страничен разговор, но любопитството продължаваше да яде мисълта ми, да натрапва десетки ненужни въпроси, да рисува абсолютно възможни сюжети със съвсем колеблива вероятност. Познават се. Сигурно се познават. Или пък не. От едно училище? Или не, за първи път се срещат. Поразени от безгрижната стрела на Купидон. А може да се бяха запознали в някое мобилно приложение и това да бяха първите моменти лице в лице. Напрегнатата момчешка фигура на седалката с телефон в ръка навяваше разнопосочни тълкувания, но като цяло мълчеше по темата. Това ли беше краят? Краят на историята – едно случайно прекъсване по средата, без ясна, завършена идея, отворен смисъл, възможност за любов. Можеше да бъде. Може и да беше. Но не бе.

*

– Брат, да знаеш к‘во стана! – гръмна гласът на младия господин и разцепи смълчания автобусен въздух. – Такъв… си пътувам в рейса и срещам една…, ама топ резачка! Абе, страшна! И й подавам едно листче с Инстаграма ми и тя го взима… Слушай, слушай… Взима го, такава, и след малко ме последва. И с‘я й гледам нек‘ви снимки, брато… Ааа, не знам как се казва, не видях, ама й гледам нек‘ви снимки…

‘ба си долната!

Има нещо гнило в Деня на Св. Валентин. Нещо дразнещо сетивата и помитащо възвишените пориви зад стена от безразличие. Има го. То обаче не е в автоматичните сантиментални клишета, препудрено завиращи ни се в лицето, нито дори в опитите старателно да маневрираме между думи и жестове, докато ги избегнем. Има нещо гнило в показността, в невъзможността да изразим себе си, да достигнем истински до другия, да отгледаме светло чувство, да му осигурим въздух да живее. И понякога дори автоматичните сантиментални патерици помагат.

Но кой знае, може би греша… Викам, може би греша. Може би любовта си знае най-добре как да се прояви, горна или долна, или по средата… И тази долу все ще има накъде да расте. Защото никой не знае. Никой не знае къде всъщност свършва историята.

Харесай и сподели

За автора

Елиза Младенова

Лесно може да ме намерите сред думите, иначе съм възпитаник на СУ „Св. Климент Охридски“. Запознавам се с журналистиката и изкуствата. От време на време пиша и е приятно. Философствам, размишлявам и се опитвам да търся истината, да обхвана с поглед цялата картина, доколкото ми е възможно. По какво се познавам? Лека ирония, силна надежда, щипка оптимизъм, повечко дидактизъм, снопче романтизъм, малко символизъм, глътка патетизъм, плашещ шизофренизъм и, разбира се, гледам да се шегувам повече. Светът е прекалено сериозен, за да не се усмихваме.

Свързани публикации

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *