Двойна самоличност

Двойна самоличност
Харесайте

Роди се през 21 век. С две имена. Беше интегриран, въпреки че още не беше чувал тази дума, какво остава да можеше да я произнася или пък да знае какво означава. И как би могъл да знае, като интеграцията в страната му приличаше повече на Войниковата криворазбрана цивилизация. А и да знаеше, то щеше да е нов прочит на този термин. Родителите му се погрижиха за това. Още когато беше в утробата на майка си, те избраха двете имена. Не защото имаха колебания, а защото трябваше да бъде с двойна самоличност. Хем да знае кой е, кои са корените му, хем да не се отличава от мнозинството.

– Как се казваш, чедо? – разпитваха го съседките.

– В детската градина ми казват Алекс, а у дома Али.

Още от бебе го назоваваха с двете му имена. Баба му с гордост разказваше постиженията му на сбора пред къщата в селото.

– Нашият Али днес каза първата си дума. Алито проходи… – или разказваше поредната пакост, която беше извършил.

За майка му обаче той беше Алекс. И тя често имаше кавги по този въпрос със свекърва си.

– Снахо, нали само на паспорта записахте онова име, че като порасне, да не го делят като нас, да не е другият, да е и той като всички. Но вкъщи му казвай по нашему, тук няма кой да го гледа с други очи. Ти си му майка, а от майчините устни името най-добре звучи. Казвай му Али, да свикне с името си, да го носи с гордост като дядо си, да знае, че означава велик, и все велики дела да върши.

– Майко, от малък трябва да знае, че е Алекс, та като го попитат на улицата, да не вземе да каже Али и да ни излага пред хората.

Завърши гимназията с отличен. Тогава за пореден път прочетоха името му Алекс Варадинов Чобанов. Вече беше голям и навсякъде се представяше като Алекс, но беше свикнал да го назовават и с другото му име – Али. Особено баба му. Тя беше непреклонна, за толкова години веднъж не го нарече Алекс.

Той напусна малкото село, където макар в училище да го наричаха Алекс, всички знаеха, че е Али. Замина да следва в София. Приятелите му поеха по своите пътища, а той намери нови. Запозна се с много хора. Все нямаше време и с баба си се чуваше рядко. Само тя още го наричаше Али, всички, които знаеха това име, бяха в селото далеч от него. Беше се отърсил от двойната самоличност.

С новите си приятели обикаляше целия град, бяха все заедно. Един ден при поредната разходка срещна свой братовчед. Знаеше, че той няма задръжки и говори, без да премисля думите си. Беше искрен човек – каквото му беше в ума и на сърцето, това излизаше и от устата му. Алекс реши да се престори, че не го е видял, и се опита да се скрие сред приятелите си. Късно – братовчед му отдавна го беше фокусирал. С непринудена усмивка тръгна след него и викаше подире му:

– Али, Али, почакай!

Алекс продължи, без да се обръща. Приятелите го попитаха дали не вика него. Те знаеха, че е от малко населено място със смесено етническо население. Но той с наведена глава каза:

– Аз съм Алекс, не Али. – Сам се опитваше да повярва на думите си.

Като се прибра, все още мислеше за случката. Нещо го жегна. Беше объркан, но и ядосан на света, на себе си, на близките си. Обади се на баба си и й се развика. Като се успокои малко, но все още с изнервена нотка в гласа, я попита:

– Защо все ме наричаш Али, защо не ми казваш Алекс? Днес станах за срам пред приятелите си заради това име!

След дълбока въздишка тя му отговори.

– Синко, когато аз бях на твоите години, ни принудиха да носим чужди имена, чужда ни беше и свободата. А сега тя е неограничена, но в главите ни останаха оковите от миналото. Когато се роди баща ти, не отидохме да попълним акта за раждане. Един месец ни викаха в общината, ние все отлагахме. Накрая го записаха Варадин. Той имаше име от момента, в който проплака за първи път, но беше мюсюлманско. Знаехме, че не можем да го наречем така, затова отлагахме с надежда да минат и тези времена.

– Родителите ти израснаха с две имена. Лутаха се между себе си и образа, който се опитаха да им изградят. Те научиха, че има двоен стандарт, ако не си като мнозинството, ще си на дъното, а там мачкат. Живяха със стари и нови имена, не се отрекоха от тези, които им дадохме ние, но запазиха и чуждите. Не им се сърди, те бяха така възпитани, затова ти сложиха две имена.

– На този свят всеки е различен, а аз искам да знаеш какви са корените ти. Не се срамувай от това, което си, хвърли оковите, с които ние бяхме завързани. И знай, че човек има едно нещо, което никой и никога не може да му отнеме – това е името.

Алекс беше объркан. Не можа да намери себе си. Всяка година, когато му честитиха имения ден, се връщаше към другото си име. Той всъщност не празнуваше. А на този ден тъгуваше. Той беше интегриран и имаше цели две имена, но така и не разбра какво е това интеграция и защо му отне самоличността.

Сърцето му никога не прие двете имена. Едното име го представяше пред хората, а другото отвътре го изгаряше.


Харесайте
Сподели и подкрепи
  •  
  •  
  •  

За автора

Рафие Шерифова

„Вдъхновение, мечти, живот. Възмущение, съвест, реакция. Красиви думи, тежки думи, но всичките на място. В текстовете на Рафи – слънчевото момиче с цветен, но критичен поглед към света. Надежда, усмивка, талант – това носи тя у себе си. И мъничко претенция, но ей тъй – за разкош. Това е тя, но и още безброй неща. Обича да улавя красотата на света – фотографии, разкази и свобода. Винаги открива скритите истории, онези парещите, истински, дълбоки за човешката душа.
И сега как да я нарека?
Пътешественик, откривател, мечтател. Малко е. Рафи е. Развеселено, ангажирано, фантастично, идилично е.“

Благодаря за хвалебственото слово на Ива Ваташка.

Свързани публикации

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *