Къркорещи кореми

Къркорещи кореми

Харесайте

Цигарите им вече почти бяха стигнали филтрите.

– Дидо… – В гласа му се усещаше някаква бледа несигурност. – Много, много не знам дали трябва да я правим тази работа.

– Що бе? К‘ъв ти е проблема на тебе?

– Баба ми каза, че не е лош човек. Бабата му починала тая година и започнал да откача. Знаеш как старите откачат, когато останат сами. – Той самият не знаеше.

– Сега остава и само без пари да остане. – Само той се засмя на ироничната си шега, спря се рязко и си дръпна отново от цигарата, след което продължи:

– Слушай, Мартине, дъртият вече е свършен. Ние просто ще забързаме процеса. – Едната си ръка беше поставил на рамото на Мартин, а другата размахваше във въздуха, докато се обясняваше. – Не забравяй, че и ние трябва да ядем. Нас кой ни съжали, а? Баща ти и майка ти не искат да чуят за тебе, за държавата си просто десет цифрен код и неизползваем елемент. Ако моят глас не достига до ушите ти, се вслушай в корема си, преди да си легнеш.

Мартин поклати глава съгласително, докато гледаше надолу в калта, дръпна си последен път от цигарата, хвърли я и я настъпи с върха на обувката си. Изправи глава и го погледна в очите, примирен със ситуацията, сякаш беше задължен да краде. От последната кражба бяха събрали достатъчно да изкарат поне един месец. Парите вече бяха на привършване и Дидо беше започнал да мисли планове за следващия обир преди два дена. В плановете не се криеше никакъв гений. Трудното беше да се избере къща, в която някой живее сам, и трудно би могъл да се защити. Винаги ходеха по селата, понеже там бяха старите и безпомощните. Нямаха много, но повечето от тях си събираха пенсиите за внуците. Останалите отиваха за хапчета и храна. В най-добрия случай излизаха с по 300-400 лева. Предишния път намериха в една найлонова чанта, скрита под дюшека на една баба, 800 лева, от които 200 бяха от сина й. Докато едни се опитваха да забавят процеса с пари, изкарани с пот и мазоли по ръцете, други го забързваха с къркорещи кореми.

– Далече ли е от тука? – Мартин винаги се чувстваше странно преди обирите и задаваше ненужни въпроси.

– Т‘ва да не ти е София? Ей тука е на десет минути пеша. Колата я оставяме тука, съседите да не тръгнат да се правят на детективи, ако някой почне да разпитва. Отпусни се бе! – плесна го през рамото. – Ще кажеш, че ти е за пръв път.

– Не бе. – Тези думи му излязоха от устата без ясна причина. – И аз не знам к‘во ми става. Айде да тръгваме, че тая вечер, като гледам времето как се е навъсило, май ще вали.

– Тамън – каза Дидо с насмешка. – Да ти изчисти малко мислите.

– Ха-ха. – Сарказмът му не беше една от силните му страни. – Тебе поне ще те окъпе да не може да ни проследят по миризмата обратно.

Засмяха се и се запътиха към къщата на стареца. В този момент при дядото и на пътя при Мартин и Дидо нещата бяха като затишие преди буря. Старият мъж вече беше накладил печката и си лежеше заспал в леглото. Двамата престъпници винаги преди да влязат в някоя къща, пушеха и почти не обелваха дума. Марто се оглеждаше подозрително навсякъде около себе си и дърпаше рязко и често от цигарата си. Понякога несъзнателно вървеше забързано и пред колегата си. Даниел пък гледаше само напред и си мислеше какво ще правят с парите. Понякога си представяше как попадат на някой селянин, който миналия ден е спечелил от тото, и те първи му пристигат на гости преди новинарския екип и преди хората, дошли да си искат парите обратно. Вече не веднъж бяха обсъждали тази идея в студените януарски нощи. Щели да емигрират на топъл тропически остров, където чешмяната вода не била с кафяв цвят, плажовете били чисти и девствени, а жените – пълна противоположност на плажовете. С подобни мисли в главата десет минути не се проточват дълго и, преди да го осъзнаят, вече бяха пред къщата на стареца.

– Къщата не е много голяма и няма кучета, ти стой тука да пазиш, а аз ще влезна да вида дали има нещо вътре.

Докато Дидо обясняваше, Мартин вече беше по-уравновесен и знаеше какво трябва да направи, преди приятелят му още да е казал.

– Добре, добре. Айде влизай, вече да не вземе да мине някой… – Погледна го леко разтревожен. – И гледай да се размине без излишни простотии.

– Простотии при нас никога не е имало. – В техния свят тези думи изглежда имаха друг смисъл.

Даниел прескочи оградата на двора и погледна през прозорците да види в коя стая спи дядото. Намери къде е захъркал и се запъти към другия край на къщата. С къс и рязък удар на лакътя разби стъклото и промуши ръката си, за да стигне дръжката на прозореца. Отвори го, скокна, като се подпираше с единия крак на перваза, и се озова в кухнята. Претърси всяка стая освен спалнята, но не намери нищо. Тръгна към стареца и се спря пред вратата. Бръкна в задния джоб на дънките си и извади малка чекия. Разтвори ножа и натисна бравата надолу. Открехна вратата и бавно и внимателно се промъкна в стаята. Огледа се. Освен леглото, което се намираше в другия край на стаята, видя отдясно до него шкаф, а отляво – стъклена масичка с малък телевизор на нея. До леглото имаше голяма ракла, а до нея на стената – няколко рафта, пълни с книги. Беше забравил да затвори след себе си и от течението вратата се блъсна. Дядото се събуди и го погледна. Дидо му показа чекията и я насочи срещу него.

– Да не съм чул гък – каза той заплашително, докато го гледаше в очите. – Ясно ли е, дъртак?

Дядото трепереше и го гледаше стреснато. Разплака се и само кимна с глава.

– Кажи ми къде си си скрил парите!

– Нищо нямам бе, момче – едвам говореше старикът, докато сълзите му се стичаха по бузите. – Другата седмица чак взимам пенсия. Отиди си, моля те, остави ме!

Дидо обаче не обърна внимание на думите му и претършули цялата стая. Намери едни 300 лева на дъното на раклата и излезе от къщата, тичайки. Викна на Мартин да бяга към колата и двамата изчезнаха в тъмната нощ.

След половин час бяха в апартамента си в София.

След седмица Марто се разболя. Ходи по доктори назад-напред, но състоянието му се влоши. Мартин обясни на Дидо, че никога не е карал жълтеница, а при възрастните може да бъде опасно. Даниел не взе под внимание думите му, докато една вечер приятелят му вдигна 44 градуса температура. Беше му трудно да говори. Той му помогна да се изправи и, докато го държеше през рамо, двамата слязоха долу пред блока. Дидо го качи в колата.

– Споко бе, Марто, ей сега ще те вземат в спешното. – Думите му не всяваха каквото и да е успокоение, понеже Мартин вече беше почти припаднал и не осъзнаваше какво се случва. – Почти сме там, потърпи още малко, брат!

Спря колата пред спешното отделение и викна на една от докторките, която седеше на пейката пред болницата и си пушеше цигарата.

– Госпожо, трябва спешно да ни помогнете! Приятелят ми е на задната седалка и едвам говори. Мисля, че е в безсъзнание. – Дидо се беше подпрял на вратата на колата с една ръка и викаше срещу жената. – Моля ви, викнете някой, да го извадим и да го преместим вътре!

– Съжалявам, господине. – Жената дръпна от цигарата си и затвори очи, след което издиша дима, отвори ги и, докато въртеше китката си, обясни да Дидо:

– Ако не ни платите 300 лева нямаме с какво да ви помогнем.

– Какви ги говорите?!? – погледна я той объркан и раздразнен. – Това е спешното. За какви 300 лева ми говорите!? Приятелят ми на задната седалка се нуждае от незабавна помощ! – Дидо се развика, ядосан и притеснен.

– Ти глух ли си или на глух ми се правиш? – запозната с проблемите му, тя се чувстваше, сякаш могат да минат на ти. – Ако не можеш да платиш за здравето на приятеля си, то тогава ние няма как да ти помогнем.

Хвърли си цигарата и бързешком влезе обратно в болницата.

Дидо нямаше никакви пари в себе си. В апартамента имаше 120 лева и си помисли, че може да вземе назаем от някого. Но Марто вече не беше в съзнание и не дишаше. В този момент стомахът на Даниел се обърна и времето спря. Студена пот изби по цялото му тяло. Нямаше идея какво да прави.

След тази нощ стомахът на Дидо продължи да къркори по същия начин, но той вече не се вслушваше в него, както правеше преди.


Харесайте
Сподели и подкрепи
  •  
  •  
  •  

За автора

Венко Димитров

Непрофесионален писач на думи.

Свързани публикации

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *