Килограм патриотизъм, моля!

Килограм патриотизъм, моля!
Харесайте

Живея в края на 139-ата година от Освобождението. И ми е нужно да отида на пазар. Да се запася с патриотизъм. Че от моя и трошица не остана… Първо проверявам в мола, в големите хипермаркети, в кварталните магазини. Никъде няма, отдавна е свършил. Учтивите магазинери ме уверяват, че на склад има в промишлени количества, съвсем скоро ще заредят.

Крача към вкъщи замислено, а покрай мен градският пейзаж се размива в червено-белите цветове на сергиите за мартеници. Изведнъж погледът ми се спира на нещо зелено – сгушен сред морето от пижовци и пенди, гордо се извисява стелаж с български знаменца.

Подминавам го и признавам тихо пред себе си – никога вкъщи не съм имала знамето. Нито на картичка, ни на хавлия или значка. Подобно продуктово позициониране не е за мен. Явно батериите на патриотичното ми сърце съвсем са се изхабили. Но какво се предполага да празнувам на заветната дата 3 март?

Освобождение. Редица мои сънародници днес ще освободят дълго събирания си гнет и ще извикат силно „Да живее България!“ Но коя България искаме да живее? Тази на шовинистичните оскотели хора, които се удрят в гърдите си с думите „Булгар, Булгар“ и гонят всичко, що е различно от техните представи? Народът, който е експерт по историческите въпроси, чийто извор са статуси в социалните мрежи? За тяхно улеснение предлагам да затвърдим тезата, че целият Балкански полуостров е български, така де, какво ще се занимаваме с работа „на парче“?

И все пак още не мога да почувствам нищо. Патриотизъм, къде си?

След кратка справка виждам, че националните празници на държавите се честват на датата, когато е било тяхното освобождение или провъзгласяване на независимост. Санстефанска България не се осъществи, Берлинският договор разпокъса мечтата ни. Тогава какво освобождение празнуваме? Половинчато, прекършено и измамено.

Но вижте датата 22 септември. Нещата се нареждат добре през 1908 г. за България. Великите сили са заети с други проблеми, Османската империя се задъхва като болна старица, нападната от младите си деца. Австро-Унгария анексира Босна. И в този драматичен момент Фердинанд обявява независимостта на България – един изключително силен и мъдър политически ход.

Сега помислете добре коя дата е подходяща за национален празник? Тази, на която си свободен, но зависим, или тази, на която си свободен и независим? Аз лично предпочитам второто. Но дори и да сменим датата на националния си празник, пак усещам, че патриотизмът ми няма да е достатъчно силен.

А и нужно ли е? Днешните патриоти не са възрожденските ни идоли. Не трябва и да бъдат. Днешната битка е по-различна. Това е борбата за просвещение, образованост, култура и информираност. Защото оковите на невежеството, омразата, ксенофобията, шовинизма са достатъчно тежки. Четем Захари Стоянов, четем Макгахан и плачем, страдаме за Батак, Перущица и всички невинни жертви. Но не се сещаме, че и българите сме грешили. Оплакваме кървавата си съдба, а хората, които днес преживяват същото, връзваме със свински опашки и се бием в гърдите колко сме смели и страшни.

Благодаря, не желая такъв патриотизъм. От магазина обещаха да ми доставят на адрес, май ще откажа поръчката. Може би ще направя както в Индия. Там на Деня на независимостта индийците пускат хвърчила в небето.

Ако изрисуваме фалшивите новини, ако начертаем националистическата пропаганда върху тях и след това ги пуснем в небето, ще се освободим ли от лъжливия патриотизъм? А може да направим както в Колумбия и по случай националния празник да качим на балони с горещ въздух всичките страхове, за да се освободим наистина и да подготвим сърцата си за празнуване.

Защото аз искам България да пребъде – онази България, в която хората помнят историята, но не се опитват да живеят в нея, а въпреки нея.

Килограм патриотизъм, но и двойна доза хуманизъм, моля!

 

Снимка: Елиза Младенова

 


Харесайте
Сподели и подкрепи
  •  
  •  
  •  

За автора

Ива Ваташка

"Тя е перфекционист, колкото и да го отрича. Обожава пингвини, вмъква и рими. Текста си оформя грациозно и с елегантност го облича. При нея всичко се помни и ударно се стича. Като започнем от началото и стигнем до края - всяка дума е претеглена, тежи толкова, колкото е нужно, за да се побере във вашето сърце. Поемаш си дълбоко въздух и започваш да четеш, следващата глътка е едва когато спреш. Тя е такава, напрежението обича и неща прекрасни изрича. Иначе е кълбо от емоции, опиташ ли се да го разплетеш, ще откриеш какво ли не - ентусиазъм, любознателност, нежност и отговорност. Тя е: И нтелект В дъхновение А мбиция" Това съм аз според милите и хвалебствени думи на Рафие Шерифова. Благодаря!

Свързани публикации

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *