Машината 112

Машината 112
Източник Елиза Младенова
Харесайте

112 е обикновена машина. Сглобена от две повтарящи се цифри и една съседна. Задвижвана от няколко гласа, сменящи се на осемчасов график, седем дни в седмицата. Тя е нова, лъскава, поемаща на плещите си задълженията на 150, 160, както и 166.

Това е една от най-трудолюбивите машини, които обществото познава. Тя не се бои от студ, пек, от бедствия или аварии, напротив – това са нещата, които поддържат живота й. За да обслужи всички нужди на гражданите, машината събира данни, пресмята, калкулира и успява да осигури надежда за пострадалите.

112 има неписано правило, което никой не ще да спазва – да не търсят услугите й, когато става въпрос за възрастни хора. Но ето онзи ден – стои си 112 спокойно, пийва си сутрешното кафе, когато получава обаждане. Една служителка в аптека иска да бъде изпратен лекар за припаднала жена.

– Ама каква жена? – пита възмутено гласът на 112. – Не ни давате никаква информация – млада, стара?

Аптекарката не знае. Как сега 112 да си свърши работата? Никой ли не разбира, че преди да се пристъпи към помощта, трябва да се изпишат всички данни прилежно, старателно, без да се бърза… Какво е това бързане? И как да помогне просто на „жена”? А ако се окаже, че е възрастна? 112 не иска и да си мисли за подобен катастрофален вариант.

Машината наистина не разбира. Как е възможно хората да я търсят, когато става въпрос за онези… така де, старите хора? 112 е програмирана в либерален режим – всички са равни пред здравето – бели, черни, оранжеви. Но възрастни – това вече е прекалено! Деца и юноши – да, те са бъдещето, което ще се грижи за машини като нея. Хора в активна възраст – те са трудовият капацитет и захранват 112 в момента. Но възрастните – с какво допринасят те? Забравили какво са научили през живота си, те отмятат посивели коси и единствено карат роднините да се притесняват.

Така разсъждава металното сърце на 112. Обаждат й се отново:

– Здравейте, ще изпратите ли лекар у нас? На баба й е лошо, вече не може да ми слага закуската, да ми прави чай, да ме вика за парченца ябълка следобед, да ме крие от нашите, когато направя беля, да идва с мен на училищните забави и да се радва най-много от всички. Но никога не ни оставя гладни и продължава да се грижи за нас…

– Баба ви възрастна ли е?

– Баба е една от най-добрите ми приятелки. Вълнува се, когато аз играя на двора. Интересно й е, когато отивам на театър. Обича да спори с мен, сякаш участва в училищните дебати. И всеки ден ме учи на нещо, подобно на учител, който иска да вдъхне своето знание в малките откриватели на света.

– Разбирам, но все пак на колко години е?

– Тя е на пет, когато се инати и не иска да слуша лекарите. На 15, когато се натъжи и се затвори у себе си. На 25, когато направи нещо за първи път и то й донесе най-голяма радост. На 35, когато се подготвя да вземе внучето от училище и да му помага със задачите вкъщи. На 40 в ролята на домакиня, когато готви за цялото семейство. На 50, когато реши да си почине малко от нас пред телевизора и на много повече, когато хората започнат да я пренебрегват и унижават заради цифрите в ЕГН-то.

112 слуша внимателно, опитвайки се да запази спокойствие. Как човек е на 5, 15, 25, 35, 40 и 50 години едновременно? Сметката не излиза. Момичето лъже системата. Сякаш не знае, че само цифрите ни правят това, което сме? Ако си отпразнувал вече 60 рождени дни, какво търсиш при 112? Какво можеш да й предложиш – на нея, на обществото? Ще бъдеш нечия баба или нечий дядо? Какво засяга това една машина? Нали тези деца си имат родители? 112 просто иска да чуе правилна възраст, дайте й нещо до 50 и тя ще бъде доволна.

Но стига толкова. Машината яростно затръшва телефона и излиза в обедна почивка. Баби и дядовци… не се научиха тези хора!

 

 


Харесайте
Сподели и подкрепи
  •  
  •  
  •  

За автора

Ива Ваташка

„Тя е перфекционист, колкото и да го отрича. Обожава пингвини, вмъква и рими. Текста си оформя грациозно и с елегантност го облича. При нея всичко се помни и ударно се стича. Като започнем от началото и стигнем до края – всяка дума е претеглена, тежи толкова, колкото е нужно, за да се побере във вашето сърце. Поемаш си дълбоко въздух и започваш да четеш, следващата глътка е едва когато спреш. Тя е такава, напрежението обича и неща прекрасни изрича.
Иначе е кълбо от емоции, опиташ ли се да го разплетеш, ще откриеш какво ли не – ентусиазъм, любознателност, нежност и отговорност.
Тя е:
И нтелект
В дъхновение
А мбиция“

Това съм аз според милите и хвалебствени думи на Рафие Шерифова. Благодаря!

Свързани публикации

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *