Моменти на човешката близост

Моменти на човешката близост

Харесай и сподели

Срещнах я един октомврийски следобед. Влезе в галерията малко преди откриването на първата изложба, откакто бях започнала работа там, обиколи картините и дойде неочаквано при мен. „Имам въпрос“, ми каза. И да се е появило някакво „здравейте“, то е останало далеч в съзнанието ми, маловажно и непотребно на фона на належащия й огромен проблем. Къде се намира галерия „Н.“?

Всичко ми беше ново и непознато, още не бях сигурна какво точно влиза в задълженията ми като „организатор събития“. Имаше картини, имаше книги, подозирах, че трябва да ги продавам, да си говоря с хората, да организирам литературни четения и премиери. Да бъда навигатор на баба Камелия обаче с течение на времето се превърна в основна моя характеристика. Къде се намира галерия „Н.“? Ходила там преди, но сега не си спомняла. Обясних й. Няколко пъти. Благодари ми, попита още един-двама души и си тръгна.

След два дена дойде отново. „Къде се намира галерия „А.“?“. Упътването отне не повече от петнайсетина-двайсет минути. Нямаше много посетители, така че спокойно можех да й посветя времето си. Като цяло галерията ни рядко имаше посетители. Може би това беше една от причините личността й да ангажира значително дълго вниманието ми. Нейното присъствие се превърна в неизменна част от монотоннотo всекидневие на музейното ни пространство. Идваше внезапно, винаги усмихната, понякога даже твърде дяволито, слабичка и кокалеста, леко прегърбена, с бяла, прибрана с шнолки коса, с бретон и с най-сините очи на света. Или просто светли. И винаги, винаги с онзи неин шарен, кариран панталон, под който упорито се подаваха две удобни маратонки. Посочих й местоположението на картата в интернет, описах й го, визуализирах го със случайни предмети, уточних превозните средства. И този път ме изслуша внимателно, стриктно водейки си бележки на случайни хвърчащи листчета, благодари и излезе. Пет секунди по-късно пак беше до мен. „Не разбрах“, извести ме категорично. Преговорихме наново маршрута, благодари и си тръгна.

Третата ни среща, седмица по-късно, протече по сходен начин. Единствената разлика се състоеше в това, че съмнението ми в здравия й разум се превърна в безапелационно мнение.

– Аз, лудата, пак идвам да питам. Къде се намира галерия „Н.“?

Един ден установената рамка на нашите срещи бе пометена от ненадейно събитие. Още с влизането й галерията се изпълни с мрачното усещане за апокалипсис.

– Спасявай ме! Само ти можеш да ме спасиш!

Седна на столчето до прозореца и се хвана с две ръце за главата.

– Такова нещо не ми се беше случвало! Никога, ама никога не ми се беше случвало! Какво ще правя сега?! Това е краят! Божичко! Загубена съм! Телефонът ми не работи!…

Баба Камелия, както вече бях разбрала, имаше своя галерия на същата улица. Именно за нейния стационарен телефон ставаше дума. Това беше връзката на възрастната жена със света. Нейният почти единствен начин да бъде намирана – от художниците, от организаторите на събития, от собствената й дъщеря. Не издавал никакъв звук, каза, никой не можел да й се обади, нито пък тя да позвъни на някого. Цялата й микровселена се беше разтресла от нечуваното премеждие. Беше останала сам-сама пък макар и за кратко. „Това е краят на света! По-добре да бях умряла! Божичко!“

Драматичното й излияние, напомнящо абсурдното недоволство на дете, чийто достъп до мрежата току-що е бил изключен, придоби отчаяни екзистенциални краски без намек за неискреност – един чист и неподправен вопъл на изстрадалата й душа. Всъщност, твърде отчаяни за дистанцирания ми поглед над конкретната битова ситуация.

– Е, глупости! – отвърнах й възмутено. В такива моменти отговорът ми винаги идва като дълго премисляно и изчерпателно откровение.

Не можех да стопя житейските й страхове, да залича скритите й болки или да спра естествения ход на битието, но звъннах на телефонния оператор, сигнализирах за проблема и получих отговор да изчакам. Ако не успеели да го оправят дистанционно, щели да пратят техници на място. Минаха едва две минути, преди търпението на баба Камелия да се изчерпа отраз. „Обади им се пак!“ – настоя тя. Чувството ми за излишност от подобно действие и вродената ми срамежливост се сбориха с непреклонния й инат в миг на съсредоточено волево усилие. Резултатът беше едно на едно. Нито аз се обадих, нито тя се отказа. Дадох й да се свърже отново. „Телефонът в галерията ми не работи! Защо не сте го оправили? Кажете ми кога ще го оправите! Искам веднага да го оправите! Как се казва техникът? Кога ще дойде? Каква е причината?…“ и т.н. въпроси, предизвикващи повсеместното съчувствие към всички телефонисти в света. Баба Камелия беше във вихъра на нетърпението си. Разговорът едва приключи и тя заяви, че отива на проверка.

Върна се на следващия ден. „Телефонът ли? Сутринта като проверих, работеше“ – беше лаконичният й отговор. От апокалипсиса нямаше и следа. Тя отново беше странна, усмихната и доволна. И все пак нещо се беше случило. Нещо започваше да се променя. Посещенията на баба Камелия зачестиха – не минаваше и ден, без да ме навести, понякога дори по няколко пъти. Сякаш този кратък момент на споделено упорство бе отключил нова фаза в нашите неопределени взаимоотношения. Наред с „Къде се намира…“ и „Как да стигна…“ се нароиха и въпроси от типа на „Как се казваше този художник?“ и „Имаш ли номера на еди-кого си?“. Започна да води свои познати, да разглеждат новите ни експозиции, а на следващия ден пристигаше сама и питаше невинно „Как му беше името?“. „Човекът, който беше с мен вчера“, поясняваше в опит да се сети. Понякога добавяше по нещо за него – знаеше кой е, просто не помнеше имена. Понякога носеше и вестници. Появяваха се заглавия, които окупираха за кратко интереса й – вълнуваше се от редките текстове за изложби и културни събития, изумяваше се от абсурдите при словореда, роптаеше, чудеше се, смееше се и все интерпелираше „Този познаваш ли го?“, „А този?“, „А за това чувала ли си?“, „Това къде е?“, „Това какво значи?“. Детският й ентусиазъм и любопитство дори често преминаваха в откровено клюкарстване.

– Ах, тази изобщо не я харесвам, как само се домогна до онзи художник… как му беше името… а преди това беше никоя, беше жена на друг… А! А виж я тази дебелата! Не е ли много дебела? – изкоментира шумно случайна посетителка на една от премиерите ни. – Видя ли? – настоя, заставайки по-близо до мен, без да отчита втрещеното ми неудобство.

– Не е хубаво да се говори така – понечих да я смъмря и почувствах как тежестта на годините ми се умножава правопропорционално на нейното вдетиняване.

– Аз съм лоша – каза. Сякаш това оправдаваше всичко.

Усмивката й придоби най-дяволития си вид. Не я бях виждала такава дори когато подхвърляше със закачливата си ирония „Всичко ли продадохте?“. „Всичко.“ Общоизвестна тайна беше, че изкуството не се харчи особено при нас.

Освен за другите обаче баба Камелия започна да говори по малко и за себе си. Присядаше на столчето до прозореца и потъваше в селенията на спомените. Разказваше откъслечни истории, свързани с починалия й съпруг Иларион, със зет й, оставил на този свят светлината на своята мисъл, с дъщеря й. Всяка преживяна болка, всяка изстрадана загуба, всеки радостен устрем или банален факт, останал назад в миналото, се стапяха в нежността на същата тази жива усмивка. И тя вече не беше същата, беше най-кристалната и съкровена еманация на любвеобилното й деликатно сърце. Говореше. Малко хаотично, добродушно, с онзи поглед отвъд, който приковава, изисква, задължава да замълчиш. И аз мълчах. А тя говореше. За хората, които е познавала, на които се е възхищавала и дори след толкова години, след смъртта, след живота все още уважава и цени като някой, който усеща изключителността на гения, на твореца, на благия човек.

Баба Камелия или, както разбрах след това, Камелия Минчева беше инженер-химик и страстен почитател на изобразителното изкуство. Заедно с мъжа си отворила първата частна галерия в новата история на София – място, от което всеки вече можел да си купува картини, не само привилегированите персони. Годината – 1990, мястото – улица „Г.С.Раковски“ 159, в самата ядка на града. След като помещението било реституирано обаче, наемът се вдигнал „до небесата“ и Камелия търсила ново кътче за изкуство, което да нарече свое. Открила го през 1992 г. в мазето на брат си на улица „Славянска“, където е и до днес. В т.нар. галерия „Арт 36“ през годините са се изредили едни от най-значимите художници на българското съвремие. Генко Генков, Димитър Казаков-Нерон, Георги Баев, Георги Божилов-Слона, Светлин Русев и Любен Зидаров са само малка част от над 150-те артисти, минали през галерията и дори увековечили имената си от двете страни на входа. Всички те са познавали упоритата Камелия, гласували са й доверие, някои са й били близки приятели, някои добросърдечно са я обезсмъртили, рисувайки нейни портрети. Към един от тях обаче тя беше запазила особено сантиментално отношение. Когато съпругът й Иларион се разделил с живота, художникът Георги Трифонов, загубил малко преди това собствения си син, често я приканвал да седне до него на масата в кафето на „Шипка“.

– Вечер не ми се прибираше вкъщи, а той редовно беше там, живееше наблизо. Понякога само ми помахваше с ръка и аз сядах до него и стоях, докато той стоеше. Случвало се е нищо да не си кажем. Само си стояхме. Беше изключителна близост. Нали е изключителна близост? За мен той беше най-добрият човек на света, защото просто ме търпеше.

Защото просто я търпял. И отново онази усмивка – лека и ненатрапчива като нейната дългогодишна притежателка, която знаеше стойността на търпението.

– Прекалих. Последно това казвам и си тръгвам. Стига съм ти досаждала – казваше и си тръгваше.

На другия ден се връщаше с едно извинително „Пак идвам да досаждам“, сядаше и разказваше впечатленията си от откриванията, на които присъствала предната вечер, питаше за актуалните изложби или ми представяше дневното меню в ресторанта между двете галерии, възмущавайки се от цените. Това, което вълнуваше ума й, независимо колко незначително или колко интересно беше то за околните, имаше нужда да достигне друго човешко същество. Сякаш не предметът на споделянето, а тъкмо самото споделяне изплиташе невидимата нишка, свързваща хората в насъщната им несамотна заедност.

Подобен порив я довя в един особен мърляво-сив следобед. Вмъкна се в галерията като разтревожен облак, бретончето й – щръкнало гневно във всички посоки, а усмивката – сгъната наопаки.

– Чакай да ти кажа какво ми се случи. Не знам какво да правя! Такъв срам! Скандал! Сега кой ще иска да влезе в галерията ми? Никой няма да влезе! Край! Ама каква глупост направих! – завайка се тя, намествайки се на познатото си столче.

За първи път в историята си баба Камелия се беше съгласила да постави изложба, без да види творчеството на художничката. След хвърлената дума или след дъжд качулка, тя получава плакат и покана, а на тях – шок и ужас! – голи женски фигури. Позорно. „Никой вече няма да идва в галерията. Дотука бях! Божичко, какво да правя? Голи жени, представяш ли си?!“ – баба Камелия беше скандализирана до гънките на карирания си панталон. Ценностната й система беше лично обидена и ядосана. Разбиранията й за света изпаднаха в клинична треска.

– Не се притеснявай – казах й, – голите тела са били скандални миналия век, сега са по-скоро банални. Пък и хората в днешно време това гледат.

Престижът на малката й галерия увисна на косъма на безсилието.

– Чакай да ти покажа, сега ще ти донеса поканата… Ама какво да направя – как да й откажа? Не мога, вече съм се съгласила. Какво да й кажа? Само да видиш поканата… Чакай…

– Ако смяташ, че не са хубави, винаги можеш да й откажеш – подхвърлих като човек, който смело защитава правото на отказ, докато не му се наложи сам да отхвърля някого.

– Да, откажи й – поощрих я, веднъж вече видяла поканата.

Голите тела не само че бяха голи, те бяха блудкаво, нескопосано голи. Бяха естетическо падение в развитието на изобразителното изкуство. Фигурите в гръб носеха усещането за продънен варел – иска ти се да достигнеш до някаква емоция, но тя сякаш отдавна е изтекла от другата страна. Лицата бяха стопирани в неочаквана безизразност, а реалистичните задни части демонстрираха детска рисунка с отчетлив контур на двете графично изписани о-та. Баба Камелия специално акцентира върху това. „Така ли изглежда голото тяло? Я се съблечи да видя“ – ухили се ехидно тя. И тези три самотни и безчувствени жени в три отделни картини с белезника(к)ви цветове бяха поставени под гръмкото заглавие „Любов“. „Това ли е любовта, кажи ми!“ – не спираше да се възмущава възрастната жена, вървяла по собствения си житейски път с любимия мъж. Разбира се, емоционалната статичност и бездушие в диалог с името можеше да пораждат нови, дълбоко философски смисли за алиенацията на съвременното общество, но някак си… не. По-скоро не. А баба Камелия не знаеше какво да каже на художничката.

Стоя още известно време, обсъждахме темата. Разкъсвана от тежката си дилема и чувство на безизходица, тя спонтанно споделяше мислите и тревогите си. Напрегнато търсеше отговор на проблематичния социално-етичен въпрос, пред който сам Аристотел би останал безмълвен. Не знаеше какво да прави. И отново потребността да излезе от себе си, да разкрие пред другиго своите терзания така, че сякаш през неговите очи, отвън да погледне навътре, я беше довела при мен. Малко преди да излезе, спря до вратата, обърна се и ми каза:

– Извинявай, че пак ти надух главата. Ама така… нали, като ти говоря… все едно на себе си говоря… Така… все едно сме приятели…

– Все едно сме приятели – усмихнах се в отговор.

Това беше онзи кулминационен момент, в който неопределените ни взаимоотношения рязко придобиха завършена, плътна форма с почти ясно съдържание и все едно обвързващи функции. Привечер същия ден тя се върна, седна на столчето и ми предложи половината си шоколадово десертче.

– Едната половина – за теб, другата – за мен – каза ми. – Нали е много добро?

– Добро е.

Наистина беше добро. И споделянето се превърна в истинско с-по-деляне.

Баба Камелия не отхвърли художничката. Човешкият елемент се оказа по-важен от престижа, дадената дума – по-ключова от личните предпочитания. А нашето все едно приятелство…

Имаше още много всекидневни срещи, покани за обяд и откривания на изложби. Пристигаше, сядаше на столчето, захващаше да ми чете нещо, говорехме си. В някакъв момент се появи съмнението, че тя всъщност не ме разпознава. Може би ме свързваше със самото място. За нея аз и колежката ми бяхме слабо разграничими личности – възрастната жена с избирателна памет сякаш не се сещаше с кого за какво си е говорила последно. Извиняваше се за нещо, случило се с другото момиче. Разказваше ми истории, разказвани и преди. Понякога си припомняше – „Аз идвах, теб исках да видя, ама те нямаше“. После посещенията й се разредиха, а след отпускарския месец се превърнаха единствено в бледа следа, проблясък от близкото ни съвместно минало. Докато един ден, внезапно, леко прегърбена, с бяла, прибрана с шнолки коса, с разрошен бретон и светли като небето очи, с вечния кариран панталон и онази спонтанна, извираща от сърцето усмивка, тя мина покрай галерията, погледна ме и се провикна:

– Добре дошла отново! Радвам се да те видя! Като гледах, че не работи галерията, най-лошото си мислех. Радвам се да те видя! Добре дошла! Добре дошла!

Най-искреният и естествен поздрав, който бях чувала. Дали бях личност или място, вече нямаше значение. Миговете човешка близост, които споделихме заедно, бяха останали някъде там в съзнанието й, в съзнанието ми, в онези безкрайни душевни трептения, пресичащи съществуването ни. И щяха може би да останат. Докато някой ги помни.

Или пък не.

Но нали сме тук. Докато сме тук. Запълваме с нещо отрязъка от време, в който ни има. С малко смях, малко болка, малко споделена близост ей така… все едно сме приятели. А после?

После, извинете,

бихте ли ми казали къде се намира раят?

Харесай и сподели

За автора

Елиза Младенова

Лесно може да ме намерите сред думите, иначе съм студентка в СУ „Св. Климент Охридски“. Запознавам се с журналистиката и изкуствата. От време на време пиша и е приятно. Философствам, размишлявам и се опитвам да търся истината, да обхвана с поглед цялата картина, доколкото ми е възможно. По какво се познавам? Лека ирония, силна надежда, щипка оптимизъм, повечко дидактизъм, снопче романтизъм, малко символизъм, глътка патетизъм, плашещ шизофренизъм и, разбира се, гледам да се шегувам повече. Светът е прекалено сериозен, за да не се усмихваме.

Свързани публикации

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *