Насилието като норма
Източник photo credit: Alexander.Kynast Broken hearted Girl via photopin (license)

Насилието като норма

Харесайте

Знаете ли какво е фемицид? Убийства на жени и момичета заради техния пол. Това може да бъдат жертви на въоръжен конфликт, на „убийства на честта”, на насилието вкъщи.

Фемицид е най-крайният етап на насилието над жени и момичета. Често извършван от интимните партньори, той е предшестван от побой, психологически тормоз, изнасилване. Това брутално погазване на човешките права е глобално, но и локално, и много страшно, защото не знаем зад чия врата може да го открием.

Световната здравна организация ни казва, че една на всеки три жени по света е преживяла физическо или сексуално насилие. Но няма статистика за това колко са мъжете/съпрузите мъчители. Защото има стигма, мълчание, срам и безнаказаност. Защото не държавата възпитава насилници, а ние самите.

Как се става насилник?

Разбира се, всеки случай е индивидуален, но има няколко фактора, които подпомагат развитието на агресивно поведение при мъжете. Те са по-склонни да извършват насилие, ако са с ниско образование или като деца са били малтретирани. Ако са ставали свидетели на насилие над майките им или са алкохолизирани. Ако са възпитани, че насилието е нормален начин за изразяване на превъзходство над жените.

Защо обаче жените са склонни да търпят това насилие?

Тук важат част от същите фактори: ако те са с ниско образование, ако майките им са били жертви на насилие. И най-страшното – ако обществото ги е убедило, че това е правилно, нормално и необходимо, щом не знаят мястото си. А това място често означава домашен арест, пълно обслужване на съпруга, никакви социални контакти и постоянен страх. Не страх, ами ужас дали наказанията ще се ограничат само до шамари, дали след поредния пиянски запой вербалните заплахи ще бъдат заменени с удар, с нож или с брадва…

Кого жената да потърси за помощ?

Да се обърне към свекървата – трудно, в повечето случаи тя ще поясни как снахата трябва да слугува на сина й, да му сменя гащите и дрехите, защото иначе на нея ще се смеят колегите му.

Да се върне при родителите си – ако те поощряват телесните наказания над жената, няма да я приемат обратно, а ще я изпратят да се превъзпитава при мъжа си и вече да знае, да слуша повече.

Да се надява, че съседите ще чуят писъците й след поредното кроше, нанесено от мърлявия човекоподобен, въобразил си, че й е господар. Едва ли, съседите не обичат да чуват неща и бързо забравят виковете, защото това са чужди семейни проблеми.

Да се свърже с приятелите си – няма как, те отдавна са я забравили, защото тя не ги е търсила от години, а се е превърнала в сянка, трепваща при всяко трясване на външната врата.

Да се оплаче в полицията – нали вече го е правила, но той всеки път успява да я убеди да оттегли жалбата си. Убеждаването е изключително просто и дори не е свързано с бой. Състои се от няколко кратки изречения, които звучат горе долу така: „Ако се оплачеш в полицията, ще те убия, поне да има за какво да лежа”, „Ако се оплачеш, ще ти взема детето и няма да го видиш повече”, „Ако се оплачеш, забрави за близките си”.

Да избяга – няма сили. Защото душевно е пречупена. Страхът и ужасът я стискат за гърлото и тя не може да си поеме въздух. Тормозът може да бъде и само психически, но е достатъчно да чуеш „ще те убия, ще те заколя” от мъртвопияния си съпруг, размахващ остър предмет, за да се свиеш в нещастието си и да трепериш всяка минута. А тази сцена да се повтаря всеки ден, всяка нощ. Понякога и дори след развода.

Кой е виновен?

Майките. Които толерират и разглезват синовете си и ги учат, че да имаш жена, означава да имаш робиня.

Бащите. Които отсъстват от възпитанието или самите те са насилници.

Синовете. Които си търсят домашни прислужници за съпруги.

Жените. Които намират насилието за нормално, за метод на превъзпитание, за нещо, което трябва да изтърпиш в ролята на съпруга.

Мъжете. Които дори да не са насилници, приемат жените за по-нисши, неинтелигентни, лигави, лоши шофьори, слаби, с отредена роля до легена и печката.

Съседите. Които затварят очите, ушите и сърцата си.

Всички ние. Цялото общество. Които не уважаваме другите, не приемаме равнопоставеността между половете и робуваме на срама и великата максима: „какво ще кажат хората?”.

Какво е решението?

Да приемем жената като равнопоставен участник в обществото. Да отхвърлим всички форми на дискриминация на работното място и у дома. Да възпитаваме децата на самостоятелност, честност, искреност, обич и уважение. За да не чуваме за поредното убийство от страст, ревност, алкохолизъм, его, криворазбрано мъжество и пълно невежество. Да поемаме отговорност. За да няма повече разбити женски души, изпитващи ужас да продължат живота си.

Да бъдем разбиращи и подкрепящи. За да не превръщаме насилието в норма!


Харесайте
Сподели и подкрепи
  • 35
  •  
  •  

За автора

Ива Ваташка

"Тя е перфекционист, колкото и да го отрича. Обожава пингвини, вмъква и рими. Текста си оформя грациозно и с елегантност го облича. При нея всичко се помни и ударно се стича. Като започнем от началото и стигнем до края - всяка дума е претеглена, тежи толкова, колкото е нужно, за да се побере във вашето сърце. Поемаш си дълбоко въздух и започваш да четеш, следващата глътка е едва когато спреш. Тя е такава, напрежението обича и неща прекрасни изрича. Иначе е кълбо от емоции, опиташ ли се да го разплетеш, ще откриеш какво ли не - ентусиазъм, любознателност, нежност и отговорност. Тя е: И нтелект В дъхновение А мбиция" Това съм аз според милите и хвалебствени думи на Рафие Шерифова. Благодаря!

Свързани публикации

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *