Наталия Бояджиева ни носи светлина от Изтока

Наталия Бояджиева ни носи светлина от Изтока
Харесайте

Екзотика, мъдрост и чай в една култура, далечна, но и близка, уникална и интересна. Наталия Бояджиева разкрива своите впечатления от Китай в 48 пътеписа, събрани в книгата й „Светлина от Изтока”.

Наталия е журналист на свободна практика. Филолог по образование, тя преподава български език и литература в родния си град Варна. През 2009 г. съпругът й Станислав получава предложение за работа в китайския град Пънлай. Кани я да замине с него и я предупреждава: „Хората тук не говорят чужди езици, всичко е различно, помисли си дали няма да скучаеш“. Наталия не се колебае – напуска престижната варненска гимназия, взима куфара и заминава. Животът в Китай я поглъща, различността във всичко я омагьосва и бързо решава да разкаже за нея в своите пътеписи. Там среща и прекрасни приятели, които я вдъхновяват и стават част от историите й.

Ето какво ни разказа журналистката за своите преживявания в далечната страна:

Кои са най-интересните забележителности, които видяхте?

Още първия месец от пристигането ни в Пънлай се отправихме на семейна обиколка из провинция Шандун. Първата ни цел беше Цюфу – родното място на Конфуций. След това минахме през Тайан, изкачихме свещената планина Тайшан и останахме три дни в Пекин. Имахме щастието да посетим Сиан и да се възхитим на Теракотената армия… Две са най-необикновените места за мен – Теракотената армия и водните градове по река Яндзъ.

Наталия Бояджиева ни носи светлина от Изтока
Откъс от книгата: „Теракотената армия на сънищата. Цели 2200 години осем хиляди воини и коне в естествен ръст мълчаливо пазят покоя на Цин Шихуан. Вкаменени от зъл магьосник мъже, които до преди малко са говорили и дишали. Те и сега сякаш са живи…”

Китай е eдинствената страна в света, която някога е имала цяла армия, направена от глина.

На водните градове по река Яндзъ съм посветила шест разказа. Уджън, Ситан и Ханджоу са построени по долното течение на реката, която разполовява страната на Северен и Южен Китай. Водните им пътища се кръстосват с улици с плочници и с алеи. Неподвижна вода, мостчета, къщи, каменни парапети, театрални сцени, сводести порти, колонади, кейове, минувачи, дим от готвене, който се слива с леката сутрешна омара – истинска китайска живопис с туш.

Наталия Бояджиева ни носи светлина от Изтока
Уджън – древен воден град по поречието на Яндзъ

Кое Ви впечатли най-силно в чуждата култура?

Впечатлиха ме както различията, така и приликите в българската и китайската култура. Трогателно е да откриеш колко много си приличаме с този далечен народ, например в семейните отношения – връзката между родители и деца. Също като нас българите и китайците се грижат за децата си много след навършване на пълнолетие, а след това и за своите внуци.

Китайските лекари са просто магьосници – лекуват както по традиционен от хилядолетия начин, така и с достиженията на съвременната западна медицина. Те лекуват целия човек, а не само отделен орган от тялото му.

В народните занаяти открих някои прилики с нашите, а и много различия. Очарователна е Пекинската опера, чиито представления наблюдавах в парка на открито. И тези вечерни колективни спортни занимания в парка, които имат и социална роля! Така хората общуват, създават се приятелства… Паркът в Пънлай играе ролята на площада в европейските градове. Там хората спонтанно пеят, свирят и спортуват.

Наталия Бояджиева ни носи светлина от Изтока
Пекинската опера в парка на открито

Но, разбира се, най-важна от всичко е китайската сърдечност, топлота и непосредственост. Аз не бях страничен наблюдател, аз се слях с китайския живот.

В т.нар. нравопис „Водните градове на река Яндзъ и Нежно Пънлайско Цвете” говорите за дискриминацията на жените. Споменавате, че милиони от тях дори стигат до самоубийство. Разкажете ни повече за това съвременно робство и има ли изгледи то да се премахне.

Страната е необятна и не навсякъде хората водят сходен живот. Както знаем, народът е милиард и четиристотин милиона. Дискриминацията на жените е била разпространена в западните и южните райони, които са по-бедни, и то в близкото минало. Днес китайското правителство осигурява равни възможности на момичетата да се образоват и да работят.

Пънлай е на североизток, недалеч от Южна Корея. Една от моите приятелки – Уан Уей (Виви) – е преподавател в колеж, друга – Сун – е лекар. Само Нини, която е родом от югозападна провинция, не е имала финансовата възможност да се образова. Тя има седем братя и сестри, докато хората, които познавам в Пънлай, са само по едно дете в семейство, което е и правителствената политика. Отскоро вече е разрешено в семействата да има и второ дете.

От отговора Ви става ясно, че дискриминацията е единствено част от миналото на страната. И все пак преодоляването й изисква време. Не сте ли попадали на примери, при които момичета и момчета продължават да бъдат вричани един на друг от малки или жената няма думата при годежа?

Наистина отделните провинции и части на страната се отличават твърде много по обичаи и мироглед. В провинция Шандун, където живяхме ние, е роден Конфуций, китайският мъдрец, който е тачен и до днес – съвсем искрено. Хората, които аз познавам, следват неговите съвети и разбирания какъв трябва да бъде истинският китаец – да уважава родителите, предците и учителите си и много други изисквания. Родителите имат силно влияние върху децата си, но не и при избора им на съпруг. Понякога те не одобряват този избор, но трябва да го приемат.

От друга страна, когато младият човек прехвърли 30-годишна възраст, те се загрижват много да го задомят, на всяка цена и независимо дали е момче или момиче. Еднакво се тревожат и за дъщерите, и за синовете си. В някои големи градове съществува т.нар. „брачен пазар”, за който аз разказвам подробно в разказа „Китайските втори съпруги – архаизъм или действителност”. В определен ден от месеца в градския парк се събират родителите на пораснали, но още несемейни деца. Те разменят информация за децата си и подбират партньор за дъщерите, партньорка – за синовете си. Отделен въпрос е дали младежите ще харесат избора. Сложно е. У нас ролята на брачен пазар играят сайтовете за запознанства и агенциите за запознанства, нали? И те си имат такива сайтове.

Споменатата от мен дискриминация се отнася за близкото минало и само за някои бедни райони на Южен Китай. С нея аз обяснявам корените на женското приятелство лао тун.

Наталия Бояджиева ни носи светлина от Изтока
Пекин – Забраненият град

Какво представлява приятелството лао тун? Може ли да възникне спонтанно или е предопределено?

„Лао тун“ (lao tong) е древна китайска фраза със значение „приятели за цял живот“. В миналото момиченцата са били свързвани в заклето сестринство от майките им или от посредници, които са преценявали кои деца са подходящи за това. Днес момичетата сами си избират приятелки. Имам щастието да съм свързана с прекрасно приятелство с добри, интелигентни и духовни хора. Приятелствата с китайци са много специални за мен, каквито могат да бъдат само между хора на духа. Това ме прави щастлива.

Има ли все още нужда от специфичния език ню шу, чрез който жените тайно са общували помежду си?

Уникалният писмен език ню шу е измислен през трети век от момиче от провинция Хунан като таен код за жените, с който те са споделяли помежду си радост и тъга. То е играело важна роля в живота им и е било символ на тяхната устойчивост в една тиранична мъжка среда. Проучено е, че в районите, където се е използвало ню шу, самоубийствата са значително по-малко. Днес то е отмираща писменост, свидетелство на епохата. В наши дни китайката е самостоятелна и независима жена и няма нужда от тайно общуване.

Казвате, че китайците нямат богата танцова традиция. Защо?

Китайски танцьори гостуват на фолклорните фестивали по целия свят и представят нежни и грациозни танци, които обаче са повече сценично изкуство, отколкото спонтанни народни прояви. Такъв е например Танцът на Буда, в който девойки с издължени станиолени пръсти изобразяват сторъкото божество с елегантни движения. Но това е по-скоро ритуален танц. По време на сватби, рождени дни и други празници не се танцува, поне не и в Пънлай, където живяхме три години.

Попитах Лиан защо китайците нямат богата танцова традиция, но той нямаше отговор. Предположих, че една от причините може да бъде осакатяването на краката на момичетата, и той се съгласи, че да, така е, жените едвам са пристъпвали и никак не им е било до танци, а мъжете пък няма сами да се разтанцуват.

В книгата си описвам бита и обичаите в провинция Шандун, където съм живяла. Страната е огромна, населена от 56 националности, всяка със своя самобитна култура, не би трябвало да се обобщава каквото и да било за целия народ. Много се пазя от обобщения.

Наталия Бояджиева ни носи светлина от Изтока

А как се развива танцовата школа на планината Луoшан и какво представляват самите танци?

На планината Луошан се изкачихме жените от танцовата школа в Пънлай. Това беше организирана екскурзия по повод празника „Средата на есента” през октомври. В танцовата школа се изучават индийски танци, които и аз посещавах, йога и джаз балет. Питах собственичката защо няма китайски танци, тя отговори, че са много трудни и затова не се преподават.

В разказите си описвате селска и градска сватба. Кое ги отличава и с какво са по-особени от европейските?

Лиан и Мей Лиу се ожениха на село. Гощавката беше в дома на родителите на младоженеца и в домовете на техни роднини, тъй като гостите бяха много. За мен селската сватба беше по-колоритна и интересна. Да бъдеш поканен в дома на китаец е изключителна рядкост, особено за чужденец. За нас със съпруга ми беше радост и чест.

Градските сватби се правят в големи ресторанти, а преди да заемат местата си, гостите даряват пари за новобрачните, като имената им и сумата се записват в една голяма книга. Тя се предава по-късно на младите.

От европейските сватби се отличават по това, че не се танцува. Не се чува и музика. Всъщност не се прави нищо друго, освен да се яде – храната е разнообразна и в несметни количества, остава по масите и това е символ на изобилие и благоденствие за младото семейство. В началото младоженците се покланят три пъти към родителите си в знак на благодарност и три пъти към гостите. Жените седят отделно от мъжете, на други маси. Когато бъде поднесено и последното блюдо, гостите стават като един и се прощават с домакините. Младоженците ги изпращат до портата. Атмосферата е сърдечна и задушевна.

Наталия Бояджиева ни носи светлина от Изтока
Китайски магазин за чай

Твърдите, че в китайската провинция бедността е крайно разпространена и на много места съществува бартерна икономика. Според Вас причината свързана ли е с политическия режим в страната?

Без съмнение, районите по източното крайбрежие са по-развити и по-богати, там са и големите градове, и инвестициите от международни компании. В исторически план там са и най-големите търговски центрове, пристанища, най-напредналата промишленост. Там е Великата китайска равнина – с най-плодородната земя. На запад е пустинята Гоби и планината Тибет. Такива са природните дадености.

Тази година жизненият стандарт в Китай е вече с двадесет процента по-висок от този в България. Китай задмина Япония по размер на БВП и започна да се съревновава със САЩ. Има респектираща икономика, но поради многобройното си население – 1 400 млн. – не може засега да подсигури висок жизнен стандарт на глава от населението.

Това, което разказвам за китайската провинция, се отнася за близкото минало и само за някои бедни райони в тази страна-континент, в която животът се променя с шеметна бързина. Днес моите приятели китайци пътуват по целия свят, получават високо образование и не се лишават от нищо.

В книгата си не правя политически, нито икономически анализи на страната, която се превърна в мой втори дом. В разказите ми ще откриете история, география, етнография и народопсихология, а най-вече непосредствените ми впечатления и наблюдения на хората около мен. Най-голямото богатство на всяко пътуване и приключение са хората в една страна, част от които станаха мои верни приятели завинаги.

Наталия Бояджиева ни носи светлина от Изтока
Наталия Бояджиева на среща с читателите

Кое беше това качество, което най-силно Ви впечатли в китайците?

Непринуденост и сърдечност. Готовност да помогнат. Специално отношение към приятелството, което в тяхната скала е веднага след семейството.

Какво научихте от живота си в Китай?

Научихме се на търпение двамата със съпруга ми и на подчертано уважение към хората. Научих се да се радвам на цветето, на спокойната вода на езерото с лотоси по него лете и на замръзналото езеро зиме. На прелестта на природата през всички сезони. На запазената хилядолетна старина. На приятелствата, надявам се, завинаги. В Китай много неща са най-стари, най-големи или първи в света.

Как ще празнуват китайците своята Нова година?

В „Светлина от Изтока“ съм посветила два разказа на празнуването на Китайската нова година. Описвам почистването и украсата на дома, трапезата, на която трябва да има тринадесет ястия като всяко има някакво символично значение. Омъжените дъщери се завръщат в бащиния дом с подаръци за своите родители, за да покажат уважението и признателността си. Танцуват се Драконовият и Лъвският танц. Вярванията са много интересни. Празнува се близо месец. Тъй като хората често работят далеч от родните си домове, трябва да имат достатъчно време да пътуват дотам и обратно. През този период е Великото преселение на народа – милиони китайци се отправят на път, билетите за влаковете се изкупуват месеци по-рано.

Лунната нова 2017 година е годината на Червения Огнен петел. Тя започва от 28 януари 2017 и продължава до 15 февруари 2018. Според китайската астрология годините на Петела са изпълнени с честност и ефективност. Усилената работа е ключът към успеха.

Наталия Бояджиева ни носи светлина от Изтока
Дъждовен кадър от водния град Уджън

Харесайте
Сподели и подкрепи
  •  
  •  
  •  

За автора

Елиза Младенова

Казвам се Елиза. Лесно можете да ме намерите сред думите, иначе съм студентка в СУ „Свети Климент Охридски“. Запознавам се с журналистиката. От време на време пиша и е приятно. Философствам, размишлявам и се опитвам да търся истината, да обхвана с поглед цялата картина, доколкото ми е възможно.

По какво ще ме познаете?

Лека ирония, силна надежда, щипка оптимизъм, повечко дидактизъм, снопче романтизъм, малко символизъм, глътка патетизъм, плашещ шизофренизъм и, разбира се, гледам да се шегувам повече. Светът е прекалено сериозен, за да не се усмихваме.

Свързани публикации

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *