„Не съм се отказала от България и никога няма да го направя“

„Не съм се отказала от България и никога няма да го направя“
Харесайте

Тя е на 21 години и завършва бакалавърска степен по Англицистика в Малмьо, Швеция. Тя е Елвира Димитрова от град Перник. Кандидатстването е трудно, особено за човек, който още не е завършил средното си образование. Но когато получава резултатите, че е приета на първо желание, всичко си идва на мястото. За Елвира това е първото й „истинско постижение“.

Откъде дойде идеята да заминеш?

Вуйна ми замина да работи в Северна Швеция. След това и братовчед ми реши да отиде там, за да учи, което, честно казано, ми беше основният претекст. Бях твърдо решена да карам висше някъде в чужбина и това звучеше като най-добрия вариант.

Преди кандидатстването им бях на гости и тогава разбрах, че не искам да отида само защото те са там. Да, моралната опора е огромна, но истината беше, че аз просто се влюбих във всичко. Центъра, улиците, природата, спокойствието. За момент, колкото и банално да звучи, си помислих, че принадлежа там.

Не съм се отказала от България и никога няма да го направя

Веднага след като се върнах, започнах да разглеждам университетите и да подбирам специалности. Като видях моята специалност и разгледах програмата, знаех, че това е точно, което съм искала винаги.

Когато пристигна, какво ти направи най-голямо впечатление?

В Северна Швеция първото нещо, което ми грабна вниманието, беше, че всички къщи са еднотипни, да не кажа еднакви. Един и същ цвят, една и съща структура. Това ми беше странно отначало, но не в лошия смисъл. Нямаше го този микс от цветове, на който съм свикнала в България, особено с новите сгради. Кварталите там сякаш бяха обмислени в перспектива. Всеки един от тях какъв дизайн да има, така че да изглежда добре, а не претрупано по някакъв начин.

В Малмьо първото нещо, което забелязах, като слязох от влака, беше колко красиво е всичко около мен. Това вероятно беше един от най-трудните ми дни, защото не можех да се свържа с хазяйката си, която трябваше да ме посрещне на гарата. През главата ми минаваха какви ли не глупости от рода на „Сега ще трябва да спя на улицата…“, но в същото време седях на една пейка с огромния куфар и гледах огромната сграда, която се издигаше над мен (беше малко страшничка), хората, които седяха наоколо и четяха книги, зелените автобуси, които преминаваха, едва ли не на всеки две минути. Самата обстановка ме караше да се чувствам спокойна.

Не съм се отказала от България и никога няма да го направя

Другото нещо, което наистина беше фрапиращо, е колко много колела има. Всеки, който живее тук, се придвижва с велосипед. Коли основно имат хората с деца. Виждала съм по-големи паркинги за колела, отколкото за коли; и винаги са пълни. Дори зимата. Още ми е странно, когато навън вее вятър с такава сила, че буквално може да те помести, а те просто си карат колелата и не им прави впечатление. Същото важи, когато вали дъжд или сняг.

Как се чувстваш там? Какво те вдъхновява?

Като цяло се чувствам добре, но ако трябва да съм честна, е малко самотно понякога. Да завързваш контакти с хората, които са отгледани тук, изисква усилия. Трябва да си упорит, за да можеш да ги предразположиш, а понякога човек просто няма нужната енергия. В общи линии, като изключим носталгичните ми пристъпи, ми харесва тук. Общуването с тези хора ми помогна изключително много да си отворя очите за толкова неща, че не съжалявам и за миг за избора си да дойда.

Относно вдъхновението: Аз съм човек, който се наслаждава на красиви гледки и това обикновено ми действа на креативността. Обожавам да гледам морета, езера, реки – всичко водно. А тук ги има в изобилие. Понякога просто си ходя по улицата и спирам, за да се насладя на гледката. Слънцето, отразяващо се във водата, и безброй патици и гъски, кръжащи наоколо и прелитащи на посоки. Просто няма как да подминеш нещо такова.

Не съм се отказала от България и никога няма да го направя

Разкажи ни за разликите в културата. Кое е най-забавното и кое най-странното?

Конкретно в Малмьо е трудно да се усети на макс шведската култура, защото градът е пълен с интернационални студенти, но постепенно почват да се забелязват неща от типа на начин на възпитание, начин на мислене, отношение.

Нещото, което наистина ме грабна, е, че хората тук са научени как да мислят от малки. Постоянно им се дават възможности да развиват съзнанието си,подтикват ги да проучват всичко, което им се каже или в което се съмняват.

В моите очи ние, българите, сме научени основно как да се примиряваме и съгласяваме с общоприетото мнение. Не знаем как да задаваме правилните въпроси и как да проверим достоверността на информацията, която ни е предоставена. Ако искаш да се развиваш в България, трябва всичко изцяло да идва от теб, нищо друго няма да ти помогне.

Не съм се отказала от България и никога няма да го направя

Тук, в Швеция, всеки се опитва да покаже на децата от малки, че винаги има повече от една гледна точка, че не всичко е, каквото е показано, и че винаги имаш право на мнение. Не винаги този, който е считан за „най-умен“ или нещо подобно, трябва да е прав.

Най-забавното нещо, на което всеки път се смея, е, когато шведите режат кашкавал или масло. Резенчето трябва да е перфектно изрязано, почти прозрачно. И ако някой наруши перфектната симетрия и издълбае дупка в маргарина или отреже от маслото накриво, или нещо подобно, те се ядосват. Почервеняват от яд и вероятно си представят начини, по които да ти го върнат тъпкано. Забелязвам, че всеки път, когато съквартирантката ми реже кашкавал, вади специалния нож и полага огромни усилия да го направи перфектно. Може да не звучи смешно, но да го виждам почти всеки ден, определено е забавно.

За най-странното нещо не съм много сигурна. Всеки тук има мания за декорация. Постоянно предекорират къщите, апартаментите, стаите. Купуват нови аксесоари от типа на картини, рамки и каквото се сетиш. Искат всичко да е перфектно и си менят мнението всяка седмица. Най-често се среща манията за свещи.

Не съм се отказала от България и никога няма да го направя

Нещо друго, което в България определено би било сметнато за грешно, е че тук има дни, в които големите хранителни вериги изхвърлят храна, и хора, които отиват и я взимат. Нямам предвид бездомните или бедните. Просто хора, които считат, че е грешно храната да се изхвърля и които виждат възможност да спестят пари. Имам познати, които го правят, и не го приемат като нещо, от което трябва да се срамуват.

Правилно ли е да се изхвърля храна просто ей така, защото срокът й изтича, като има толкова много хора, които гладуват? Или защо трябва да си считаш за низък човек, ако решиш да го направиш? Само защото всички сме обсебени от това какво мислят другите за нас и от това как изглеждаме и какво ще си каже някой за нас, значи ли, че трябва да загърбим всякакви принципи?

Честно казано, и на мен ми беше странно първият път. Защо? Защото така съм била научена да виждам нещата. Основното, на което се уча тук всеки ден е, че не всичко се върти около нашата обсебеност да сме перфектни в очите на другите.

Има ли българска общност там и какво е отношението към българите?

Не съм се натъквала на много българи, но не съм забелязала по-различно отношение от това, което е към всяка друга националност. Тук се опитват да постигнат равенство, особено между младите хора. Всеки, който е дошъл, го е направил с цел развитие и това се уважава. Хората не се фокусират върху произхода ти, а върху това какви са целите ти и как искаш да ги постигнеш.

Не съм се отказала от България и никога няма да го направя

Харесва ли ти университетът?

Критичното ми мислене определено се разви и знам, че е благодарение на университета, но има неща, които са недоизпипани. Може би защото програмата е сравнително нова – на 5 или 6 години, и организацията не винаги е перфектна.

Основното, от което не съм доволна, е подготовката, която имахме за дипломната работа. Не беше достатъчно детайлна. Но като цяло не мога да се оплача. Преподавателите страшно много ми харесаха. Знаят всичко, каквото и да ги попиташ, независимо дали е по материала или не. Също така винаги ти дават възможност да обмислиш друга гледна точка и я приемат, ако успееш да я докажеш.

Не съм се отказала от България и никога няма да го направя

Какво е положението с общежитията и финансирането на студентския живот?

Доколкото знам, няма общежития. Има нещо като студентска сграда, в която е почти невъзможно да успееш да се уредиш. В списъка на чакащите си за неопределен период от време. Отделно стаите са доста малки и скъпи. Няма стипендии, защото обучението е безплатно.

Какви са възможностите ти за работа?

Когато не знаеш езика, минимални. Всичко е на късмет. За всичко изискват шведски и то на доста добро ниво, а аз така и не успях да го науча като хората.

На какво се научи от чуждата страна?

Научих се да не игнорирам нещата, които се случват около мен и навсякъде по света. Да, може да е много по-спокойно да живееш в балончето, че всичко е наред и че всичко ще се оправи, но реално всичко зависи от нас. А ние какво правим? Нищо, защото така е по-лесно. Всеки се оплаква, но никой не иска да предприеме нищо. Хората живеят ден за ден в едно и също ежедневие, което се повтаря отново и отново, и не искат да се поинтересуват от съществените неща. По-важно е кой какви дрехи носи, кой каква кола кара, кой в каква къща живее, какво ще се говори за теб, ако не правиш това, което се очаква. Докато е така, всичко ще продължи да затъва.

Не съм се отказала от България и никога няма да го направя

Гледаш ли с оптимизъм към България? Какво смяташ, че трябва да се промени, за да се върнеш?

Към България гледам с любов. Всичко и всички, които обичам, са там и сърцето ми винаги ще си остане там. Имало е доста моменти, в които съм се чудила дали не трябваше да остана и да се опитам да се развивам в България, но впоследствие осъзнавам, че не мога.

Това, разбира се, е напълно индивидуално. Има много хора, които са наясно с положението и въпреки това решават да останат и да открият себе си, да се борят, на което се възхищавам страшно много. Но просто това не съм аз. Аз се задушавам от несправедливостта, която кръжи там, от начина на мислене, от действията на хората, от дискриминацията.

Не съм се отказала от България и никога няма да го направя. Продължавам да се интересувам от нещата, които се случват, и съответно да се ядосвам и да мисля евентуални варианти как нещо може да се подобри. И това може би е единственото, заради което бих си дошла – да имам осъществима идея за промяна.

Какво ще посъветваш младите си сънародници?

Да спрат да живеят в заблуда и да обърнат внимание на същинските неща. Игнорирането може да създава спокойствие и уют, но реално просто ни превръща в уязвими жертви, от които всеки може да се възползва.

Чувството да имаш контрол над себе си, е едно от нещата, за които всеки от нас трябва да се бори. Ако искаш да постигнеш нещо, стягаш се и го правиш, защото абсолютно всичко зависи от нас. Сами си чертаем пътя и сами го вървим. В моите очи всичко е възможно, стига да го искаш достатъчно, че да се бориш за него. Накрая дори да се провалиш, поне знаеш, че си опитал, което е в пъти по-важно от крайния резултат. Кой знае, може, докато вървиш по линията, да срещнеш онова разклонение, което ще се окаже истинското ти призвание, ключа към същността ти. Така че никога не се отказвай.

А сега накъде?

Хмм. Посоката ми на движение е Великобритания, а фокусът – журналистика. Винаги ми е било мечта да се устроя там, но преди мислех, че е невъзможно. В последно време проучих варианти и разбрах, че има начини, стига да знаеш къде и как да търсиш. Искам да изкарам магистър там, но обмислям да си дам една година да поработя и да посъбера пари. Знам какво искам. Просто мисля, че да бързам да го постигна, не е най-доброто решение. Има още доста неща, които трябва да усъвършенствам, за да се получи.

Снимки: Елвира Димитрова


Харесайте
Сподели и подкрепи
  •  
  •  
  •  

За автора

Ива Ваташка

"Тя е перфекционист, колкото и да го отрича. Обожава пингвини, вмъква и рими. Текста си оформя грациозно и с елегантност го облича. При нея всичко се помни и ударно се стича. Като започнем от началото и стигнем до края - всяка дума е претеглена, тежи толкова, колкото е нужно, за да се побере във вашето сърце. Поемаш си дълбоко въздух и започваш да четеш, следващата глътка е едва когато спреш. Тя е такава, напрежението обича и неща прекрасни изрича. Иначе е кълбо от емоции, опиташ ли се да го разплетеш, ще откриеш какво ли не - ентусиазъм, любознателност, нежност и отговорност. Тя е: И нтелект В дъхновение А мбиция" Това съм аз според милите и хвалебствени думи на Рафие Шерифова. Благодаря!

Свързани публикации

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *