Неприоритетните навици

Неприоритетните навици
Харесайте

Не уча медицина. Избягвам подобни навици. Понякога си мисля, разбира се, че можеше да помагам на хората по този начин. Да спасявам животи, да вдъхвам надежда, да раздавам още малко радост под сивото небе. Можеше. Но не е за мен.

И все пак отидох в Медицинския университет. На посещение. Не за друго – от любопитство да видя какво правят братята и сестрите от останалите неприоритетни специалности. Смрад, по-тежка и по-люта от всичко, което бях усещала досега, ме лъхна пред залата за дисекции. Това ли е мирисът на разложилите се човешки тела? Имах чувството, че ще повърна.

– Това е от формалина – осведоми ме най-добрата ми приятелка, студентка по медицина и мой настоящ гид.

Ужасно е. По-ужасно от хиляди смърдящи чорапи в затворено помещение.

– Свиква се – опита да ме успокои тя, но миризмата ме бе направила недоверчива.

Въпреки всичко успях да намеря сили в любопитството и направих крачка напред. Влязох в дисекционната. Насреща ми – полуразложен труп. Разчленен. Това беше, мислех си, не мога повече. И все пак поостанах още малко, колкото приятелката ми да си облече бялата престилка и отново да я съблече, за да ме изпрати.

Залата беше голяма. Имаше няколко човека. Бяха дошли в почивката да разучават човешката анатомия за предстоящия изпит и се бяха надвесили над няколко откъснати крайника като от филм на ужасите. Как го правят?!?

Излязохме от дисекционната и усетих въздухът отново да се връща в дробовете ми. Колко е сладък чистият кислород, па макар и мръсен! Поуспокоих се и моят гид ме поведе на разходка из университетските зали. Подредени, окичени с анатомични карти зали като зали, накрая – рафтове с органи, черепи, бурканчета с човешки и животински части. С малки новородени, плуващи в зеленикави течности. Стана ми лошо, исках да се махна от този университет на човешкото разложение… Как го правят?!?

Неприоритетните навициБеше кратка екскурзия, за няколко минути преживях неща, които ме потресоха отдън душа. Студентите по медицина изживяват безмерно повече. Самите те разрязват дишащи невинни животинки, правят дисекции, наизустяват десетки учебници със стотици страници, всяка костичка къде е, какво е името й на латински. Не спят, учат, практикуват, играят си с кокали като с баскетболни топки. За да може един ден да станат лекари. Един ден да режат, да шият, да бодат човешката плът, за да спасят човека. Да гледат смъртта, без да се страхуват.

Как го правят ли? По навик. По навик човек живее в отчаяние, в страдание, в окови, в самота. По навик обитава страховете си, по навик се примирява. Най-опасната отрова и най-сигурният лек. По навик лекарите разпарчетосват тела, по навик понасят миризмата и кръвта. Дали се трогват? Дали вътрешностите им не се бунтуват срещу това нехуманно, антиидеалистично, десакрализиращо и оскърбително действие? Дали те не носят душа? Не, просто свикват. Адаптират се, за да издържат, да вършат работата си хладнокръвно и успешно. Могат ли да се откажат от навиците си, да ги изкоренят, след като веднъж са заживели с тях? Не могат. Откажат ли се – това е краят. Краят на пътя, който са поели, може би и краят на нечий живот.

Да, аз избягвам такива навици. Не са за мен. Идвам само от интерес. Навикът да бъдеш любопитен, е вроден. Не струва скъпо. Навикът да понасяш болката и да срещаш смъртта, обаче се заплаща. С наивност, с чувствителност, спокойствие. Цената е висока и няма кой друг да я покрие. Ти плащаш за всичко. За времето си, за усилията, за загубената невинност, за болката, дори за животите, които ще спасяваш, за условията, в които ще работиш. Навикът да лекуваш се заплаща. От теб. Няма компенсация за това. Ти си неприоритетен. Навикът ти е неприоритетен. Спасените животи са неприоритетни. Държавата го е решила. Можеш да се бунтуваш, можеш да тъжиш, можеш и да го приемеш. По навик.

Но дори да се чувстваш пренебрегнат, недооценен и захвърлен, продължаваш да се бориш. С миризмата, с ужаса, със страховете си, със скалпела, с болестите, с човешката безпомощност, с мръсотията. Продължаваш да се учиш, да се развиваш, да се опълчваш на системата, на безпаричието, на техническата недостатъчност. Те не те искат, да беше отишъл в чужбина… Да беше заминал, да се беше отказал, да беше избрал приоритетните, но… откъде да знаеш? Ти все още вярваше, че това е правилното, че хората имат нужда от теб, че ти искаш да им помагаш. Искаш да лекуваш, да носиш надежда, да бъдеш новото начало, светлината в тунела, съвестта сред продажниците. Искаше да водиш достоен живот и тръгна по този път. Откъде да знаеш с какво трябва да се примириш…

Навикът е страшно нещо. Кара те да понасяш, кара те да продължаваш, кара те да останеш. Но понякога… знаете…

Понякога си струва. Особено когато вярваш, че правиш света по-добър.


Харесайте
Сподели и подкрепи
  •  
  •  
  •  

За автора

Елиза Младенова

Казвам се Елиза. Лесно можете да ме намерите сред думите, иначе съм студентка в СУ „Свети Климент Охридски“. Запознавам се с журналистиката. От време на време пиша и е приятно. Философствам, размишлявам и се опитвам да търся истината, да обхвана с поглед цялата картина, доколкото ми е възможно.

По какво ще ме познаете?

Лека ирония, силна надежда, щипка оптимизъм, повечко дидактизъм, снопче романтизъм, малко символизъм, глътка патетизъм, плашещ шизофренизъм и, разбира се, гледам да се шегувам повече. Светът е прекалено сериозен, за да не се усмихваме.

Свързани публикации

1 Коментар

  1. Pingback: Професии от изчезващ вид - Цветоглед

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *