НизвергнатиТЕ: децата с увреждания

НизвергнатиТЕ: децата с увреждания

Харесайте

БЯЛА ШАПКА – ФАКТИ

На 14 септември стотици родители на деца с увреждания се събраха да протестират пред сградата на НС. Организаторите написаха във Фейсбук: „За трети път излизаме на голям протест с надеждата този път да ни чуят, ако ли не, ние ще продължим, защото хората с увреждания в България продължават да съществуват по възможно най-жалкия начин, държавата продължава да неглижира техните нужди и права и е крайно време „онези горе“ да разберат максимата: За една държава се съди по това как се отнасяме с хората с увреждания!!!“

Те носеха огромен плакат с надпис: „Не уврежданията убиват децата ни, а държавата.“ Сред исканията им са да отпадне кандидатстването за личен асистент и ежемесечна помощ в размер на две минимални заплати за всяко дете с увреждания, както и адекватна социална политика. Също така родителите коментираха, че трябва да се премахне различното третиране на децата и възрастните с увреждания, защото нашите деца остават с увреждания и след като навършат 18, а грижа за възрастните хора с увреждания почти липсва.

Социалният министър Зорница Русинова припомни на протестиращите, че правителството предвижда финансовата помощ за деца с над 90% увреждане да бъде 930 лв., а за останалите две групи с увреждания между 70 и 90% и под 70% – съответно 450 и 350 лв. Протестиращите й отговориха с освирквания. (Към момента децата с увреждания получават близо 300 лв., без разлика от степента на увреждане.)

На 6 април тази година майките излязоха на друг протест, по повод на който служител от Министерството на труда и социалната политика – Светослав Славчев, ги нарече „кухи лейки“ и с това подписа своето уволнение още на следващия ден.

ЧЕРВЕНА ШАПКА – ЕМОЦИИ

Те живеят със свити сърца, те страдат дори повече от хората с увреждания. Тях ги боли всеки път, когато някой погледне детето, внучето, братчето или сестричето им с погледа, с който се гледат различните. А различните са тези, за които в нашия език има болезнена дума – инвалид. Неофициално приета за синоним на „негоден“. Не могат да живеят пълноценно и не се чувстват полезни. Животът им струва пари, при това много пари, а в здравната каса пари все няма. В много ситуации, хората с увреждания биха могли да се справят сами, но инфраструктурата не е достъпна за тях. Затова се нуждаят от асистент. Така средата, в която живеем, и обстоятелствата ги карат да се чувстват неспособни да бъдат самостоятелни. А животът им преминава в неимоверни усилия. Когато дните им са мъчение, се появяват те.

Те са т. нар. „кухи лейки“ или казано човешки – родителите, братята и сестрите, бабите и дядовците и всички близки, които страдат заедно с хората с увреждания. Това са тези, които трябва да бъдат силни, да не губят кураж, нито надежда, да не свалят усмивката от лицето си и да не спират да се борят. Техният живот се съсипва всеки ден. Те се тормозят психически и се изтощават физически. Всяка тръшната врата пред тях, всяка убита надежда, всеки неадекватен жест към милото им чедо ги уврежда. Всъщност бавно, продължително и мъчително и те стават хора с увреждания. По друг начин, но се осакатяват. Стават лесна плячка на депресията и диабета, нервите им се опъват като струни, а преумората с годините изобщо не изчезва от плещите им.

Когато един в семейството пострада, се получава ефектът на доминото – всички поваля. Обществото ни също е паднало ниско долу. „Различните“ ги разбираме само ако станем като тях. Помагаме рядко, а за подкрепа само си говорим на дивана в хола.

ЧЕРНА ШАПКА – ПЕСИМИЗЪМ

„Да чукнем на дърво!” 

Трагедията на един народ

Пиеса в няколко части

Преразказано накратко (дългите текстове не са за всеки храносмилателен тракт)

Действието се развива в една страна, която може и да е вашата. Там управляващите не вършат нищо, за да подпомогнат хората в неравностойно положение. На това място има корупция, подигравка, безхаберие, липса на адекватност и много мъка.

Главните герои са обикновени хора като мен и вас, които просто искат нормални условия за съществуване. Те се борят не само за хляба си, но и за децата си, които са орисани с по-различни съдби от нашите. Деца, невинни пред обществото, но сякаш виновни за болестта си.

26 хиляди човешки същества, срещащи обвинението и страха в очите на другите. Деца, които, за да получават грижи и подпомагане от родината, трябва всяка година да доказват „вината” си пред социалните служби.

И ако си мислите, че заради състоянието си те не разбират отношението ви, жестоко се лъжете. Родителите се сблъскват с милите определения за „кухи лейки”, а децата са свидетели на извръщането на очи, плюенето в пазвата и почукването на дървен материал.

Но, знаете ли, тези хора не са страдалци, не търсят състрадание, нито съчувствие, а просто човешко отношение. Те не са пожелали съдбата си и въпреки това я приемат и искат да живеят заедно с нас – „нормалните”.

Държавата трябва да се погрижи за тях, да осигури достатъчен доход за нуждите им. Но какво е държавата? Един куп от закони и документи, които уреждат статута им. И дори да се отпуснат милиарди, помощите да придобият адекватно ниво и да се изгради най-приобщаващата градска среда, най-важен в тази пиеса си остава човешкият елемент.

Всички ние – от социалният министър, през служителите в социалните служби (а там съм срещала и едни от най-милите и грижовни хора), до вас, които четете тези редове – нашето отношение е най-важно! Не състраданието, сълзите или гневните коментари, ами приемането, разбирането и любовта. Нещо изключително трудно, но не и невъзможно. Разбира се, веднага щом се откажем от почукването на дърво.

ЖЪЛТА ШАПКА – ОПТИМИЗЪМ

Чували ли сте случайно, че някога в Древна Спарта онези, които имали някакъв недъг, били хвърляни от скала, тъй като се е смятало, че на държавата, за да е силна, й трябват само здрави и жизнеспособни, а не болни хора? В Древен Рим също са процедирали по-подобен начин. После пък, през Средновековието, в обществата се наложило мнението, че недъзите, физически или ментални, са Божие наказание за колосални грехове – прокоба, товар. И съответно хората с увреждания оставали тотално низвергнати и отритнати. Песимистът преди мен вече ви каза, че и сегашната ситуация е горе-долу същата, нали? Но спокойно, нещата не са толкова безнадеждни, а в края на всеки тунел я има и светлината!

Ако кажем, че положението на хората с увреждания е цветущо, би било лъжа. Да, и те, и семействата им живеят трудно и мизерно в условията, които държавата осигурява към момента. И да, получават нищожни средства, не им се осигуряват условия за нормални грижи. Проблемите са много, за това го има и недоволството. Но протестите на родителите на деца с увреждания не са започнали от онзи ден. Протести, само през тази година, освен в София, имаше на много места в страната – например в Перник, Добрич, Бургас. Макар и в трудна ситуация, тези хора (и родители, и деца) не се отказват, борят се, отстояват позициите си. Не позволяват гласът им да бъде заглушен.

Като се замислим, на обществото са му били нужни векове, за да разбере, че хората с увреждания не са едва ли не прокажени, а просто се нуждаят от адекватна грижа. Никой не казва, че е лесно, но важното е, че напредък в това отношение има, макар и той да е бавен.

ЗЕЛЕНА ШАПКА – ВЪЗМОЖНОСТИ

Не можем да определяме къде да се родим, кои да са родителите ни. Дали ще сме щастливи или нещастни, обичани или мразени, богати или бедни, здрави или болни, не можем да разберем предварително. Просто се раждаме и започваме живота си.

А здравето е най-важното, за да можем да живеем пълноценно. Когато го имаме, не го пазим, когато го губим, се опитваме да си го върнем. За съжаление, има хора, които се раждат болни, но това не означава, че нямат право да живеят наравно със здравите. Наричаме тяхната болест проблем, наричаме ги неравностойни. Мислим ги за странни, но ако общуваме с тях, ще разберем, че странностите им са като на всички останали. Време е тези, които се считаме за нормални, да изоставим предразсъдъците си, да бъдем толерантни и да подхождаме с разбиране, а не с неприязън и злоба.

Хиляди деца с увреждания живеят в България. Те не трябва да бъдат отхвърляни от обществото. Министерството на труда и социалната политика и ние, гражданите, трябва да се замислим как можем да ги интегрираме в нашия свят. Обучен асистент за всяко дете, който да помага на семейството. По-голяма финансова подкрепа и повече уважение към родителите, които искат сами да се грижат за децата си. Отстъпка за лекарства, храна и дрехи.

Възможности винаги има, но реализацията им в България, за съжаление, е трудна. Основната пречка – бюрокрацията в социални грижи, в здравната система, в образованието. Абе, навсякъде по всички институции.

Децата с увреждания също имат мечти, за които искат да се борят. А най-голямата мечта на семействата им е те да бъдат приети и да имат по-добър живот. Да имат право на образование, на здравеопазване. Да се разхождат по улиците, да имат приятели, да играят, да се забавляват, защото те са деца като всички други. Не трябва да бъдат изолирани по домовете си като затворници. Но за тази цел средата навън трябва да е по-достъпна и по-благоприятна.

С малки крачки и с голямо желание можем да постигнем много. Всички сме хора, всички имаме право да живеем. Нека позволим на тези деца да живеят нормално. Ако е останало човещина и разбиране в сърцата ни, това ще се случи, но кога – не можем да кажем.

СИНЯ ШАПКА – ОБОБЩЕНИЕ

Отдавна сме наясно – „държавата няма пари“. Всички социални помощи идват за сметка на хората в трудоспособна възраст, които значително намаляват, а производството на страната е… честно казано, не е. Няма как да взимаме повече, когато не даваме, но истината е, че колкото и да даваме, просто на държавата не й стига. Корупцията изяжда бюджета. Парите от здравната каса отиват за всичко друго, но не й по предназначение. Затова доколко увеличаването с 50 млн. лв. на бюджета за деца с увреждания ще реши проблема, е доста съмнително. Необходими са допълнителни процедури и мерки, за да се постигне комплексно решение. Необходими са категоричност и контрол.

Облекчаването на изискванията за родителите и децата, ограничаването на бюрокрацията, подкрепата на малчуганите и след навършване на 18-годишна възраст и най-вече човешкото отношение са неща, които могат да бъдат постигнати дори в среда на разложение и корупция. Как? С малко воля и едно генерално припомняне. Ние сме хора, за бога!

 

В ролите на шапките: Благовеста Маринова, Веселина Петрова, Елиза Младенова, Ива Ваташка, Рафие Шерифова и Руми Рафет


Харесайте
Сподели и подкрепи
  • 247
  •  
  •  

За автора

Цветоглед

Шестте мислещи шапки е метод, който изгражда аналогии между определен тип мислене и даден цвят шапка. Създателят на метода е Едуард де Боно. Ние от Цветоглед прилагаме този метод при писането на нашите текстове, за да ви представим дадената тема максимално цветно.

Свързани публикации

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *