Отвъд местопрестъплението

Отвъд местопрестъплението

Харесай и сподели

Не е като американски филм. Полицията не ги залавя на местопрестъплението, процедурата по разпознаването им не протича според високо-технологичните и професионални очаквания, а героите далеч не са толкова фотогенични, че да компенсират останалото. Въпреки това обаче си има своите достойнства – неподправена българска автентичност, художествена последователност и може би все пак някакъв хумор.

Филмът започва в лятна делнична утрин, в къща в покрайнините на града. Толкова лятна и толкова делнична, че само 17-годишна девойка в първите дни от ваканцията може да бъде намерена в просъница, излежавайки се в стаята на втория етаж откъм улицата. Спокойна, почти провинциална атмосфера, тишината е прекъсвана само от котешко мяукане и птичи гласове. Изведнъж обаче отекват стъпки. Приближават към входната врата, след което се чува прозвъняване. Момичето, притеснителен тийнейджър все още в доволна сънливост, не помръдва. Звъненето се повтаря кратко, чуват се викове „Има ли някого вкъщи?“, стъпките продължават да обикалят наоколо. Отговор не последва. Момичето не съвсем далновидно, но за сметка на това безкрайно неуважително решава да удължи съня си: „Ако е толкова важно, ще дойдат пак.“ Оказва се обаче извънредно важно и нетърпящо отлагане. След рязък шум от разбиване на прозорец и тупване на земя стъпките продължават пъргаво и уверено да подтичват по първия етаж. Отваряне на шкафове, подрънкване, приплъзване, троп-троп… Момичето е повече от разсънено. Зрителят може да долови ускорения му пулс в напрегнатата ударна музика, придружаваща кадъра на неговото ставане от леглото. Наострило слух, видимо уплашено и объркано, то сякаш несъзнателно посяга към мобилния си телефон на шкафа и плахо излиза от стаята, опитвайки се да определи местоположението на стъпките във всеки един момент. Виждаме по детски бялата му пижама с крещящи червени сърчица, занемели от неизпитван досега ужас. Нерешителността в погледа му – да слезе или да остане там, знаейки, че рано или късно стъпките ще стигнат и до него, любопитно противоречи на целенасочените му действия – пристъпва тихо към кухнята и взима първото нещо, дошло му на ума (дошло ли е?) –  стария дълго употребяван нож. След това се насочва към най-отдалечената от вратата на стълбището стая и набира нечий номер.

– Мамо… мисля, че долу има нарушители… – произнася с треперещ и заглъхващ глас. Докато довърши фразата, вече е чуло приближаването на стъпките. Всеки момент ще разбият вратата на етажа и ще дойдат при него. Кои са те? Какви са? Носят ли оръжие? Какво може да направи един кухненски нож срещу повече от един „нарушители“? Какво може да направи майката – един митологизиран образ на закрилата в крехкото тяло на обикновена загрижена жена? Какво може… Но чакайте, момент. Кои са те? Кои са те и как смеят да влизат в собствения му дом?! С взлом! Как…?! Вратата всеки момент ще се отвори под напора на шперца, секундите изтичат, но с наближаването на неизбежното възмущението започва да взема превес над страха. Твърда решителност проблясва в очите му, докато излиза в коридора и вижда две мургави, ококорени глави. Възмущението избухва.

– Ама, извинете, какво правите тук?!

Интонацията, замислена като израз на дълбоко, заплашително и бурно недоволство, стои нелепо на фона на сърдечната пижамка, ножа в едната ръка и телефона в другата. Речниковият запас на „нарушителите“ се изчерпва в миг.

– Опа! – отронват и хукват наобратно. Ролите са се разменили – сега жертвата става преследвач. Преследвач нравоучител, при когото думите са по-бързи от краката. „Нарушителите“ са за секунди на улицата, а момичето може само да се провиква от прозореца:

– Не е много учтиво да влизате по чуждите домове така!

Тежки слова. Покъртителни и катарзисни. Пижамата размахва назидателно пръст, а после тръгва на оглед.

В следващия кадър я виждаме на първия етаж. Отворени чекмеджета, разпилени вещи, прозорец, висящ на една панта, зееща терасна врата, на чието стъкло ясно се откроява следа от длан. Престъпна немарливост, свидетелстваща за непредумишлен взлом и изненадващи съпътстващи обстоятелства.

Момичето разговаря по телефона. Научаваме, че на майката рязко й е прилошало при първия разговор, но нейни колежки са отреагирали бързо и се обадили на 112. Предполага се, че полицията всеки момент ще е на адреса. С треперещи пръсти момичето оставя телефона, повдига капака на близкото пиано и започва да свири. Бетовен никога не е звучал с такъв самозабравящ се страх и витална тържественост. Това е първото, което чуват полицаите, когато пристигат. Странно, мислят си, влизайки през вратата на местопрестъплението. Част от екипа остава да оглежда навън, другата влиза в къщата. Нисичък млад детектив задава въпроси – какво се е случило, какво е видяло, откъде са минали, може ли да ги опише. Синьото на очите му вдъхва доверие на момичето и то започва да разказва. 9 ч. сутринта. Влезли през прозореца, тършували, качили се нагоре. Двама мъже, около 30-40 годишни, тъмна кожа, тъмна коса, тъмни дрехи, единият по-висок от другия, без отличаващи ги белези.

– Питах ги „какво правите тук“, а те само извикаха „опа“ и избягаха… – споделя им, докато насочва вниманието към вратата.

– Опа… – смее се полицаят и поглежда колегите си. – Това типично по български възклицание. Опа – извинете, моя грешка! Опа – к‘во стана! Опа… А липсва ли нещо? – информира се.

– Взели са лаптопа на баща ми – констатира момичето, разбрало, че всичко останало си е на мястото. Описва го накратко.

Влиза друг полицай – какво се е случило, как е станало, какви са били. 9 ч. сутринта, през прозореца, двама души. Момичето отново разказва, а през това време идва майка му, решила да си тръгне от работа, за да не оставя детето си само. Притеснението се е сраснало с лицето й, ръката й стиска дамската чанта до посиняване. Прегръщат се, а после тръгват напред-назад, без да си намерят място.

– Седнете спокойно, след малко ще дойдат да ви вземат отпечатъци, за да отделим вашите от тези на престъпниците. Тук очевидно някой е избутал вратата с ръка, докато се е опитвал да избяга… Не са очаквали да намерят някого, моментът на изненадата е бил на ваша страна – анализира полицаят, внимавайки да не докосва вратата. – Оказа се, че на улицата има две камери, колегите ги проверяват. Има и двама съседи, които са били у дома по време на инцидента, дават показания.

След малко виждаме и двамата съседи да минават през вратата. Добре ли сте, не видели нищо, чули шум, на камерата им не се виждало почти нищо, тъй като била в друга посока. Не дават много информация, но подписват документ като свидетели на случката, а после си тръгват. Малко по-късно идва и специалистът с отпечатъците. Отваря куфарчето, кара майката и дъщерята да си измият старателно ръцете, а после вади пособията си, омастилява пръстите им и ги моли да ги поставят на приспособената за това хартия. Междувременно – какво се е случило, как е станало, колко са били господата. Взлом, през прозореца, двама души.

– Камерата на площада малко по-надолу е заснела трима мъже по същото време да вървят и да се смеят. Носили са чанта за лаптоп, така че най-вероятно са били те. Единият сигурно е чакал пред вратата, затова не сте го видели – казват им, докато полека-лека напускат местопрестъплението, снемайки и отпечатъците от вратата.

Майката и дъщерята остават сами у дома. Вземат по един валериан, говорят си, слушат музика – запълват посттравматичната тишина с познати звуци, за да опитомят внезапно отчужденото пространство. Инцидентът вече е забавна шега от миналото.

– И на всичкото отгоре ще ми се смеят! – хили се момичето с обрано възмущение.

Крадците, казват, не се славят с добри обноски.

Минава неопределено време, дните се сменят на кадрите, нормалното всекидневие на героите се е възстановило. Бащата получава обаждане от своя позната. Свързали се с нея от полицията, намерили имейла й през откраднатия лаптоп. Институциите не закъсняват. Бащата като настойник и собственик на лаптопа и дъщерята като свидетел трябва да се явят за разпознаване.

В уречения час са пред полицейското управление, регистрират се на входа и чакат някой да ги вземе. След дълъг престой, както изглежда, слиза жена детектив в тесни дънки, извинява се за неудобството и ги води по стълбите към средно голям кабинет с широко бюро. В ъгъла му – цяла купчина чанти за лаптопи и друга техника. Заложната къща се е преместила в районното. Вътре – още двама детективи, благоразположени и усмихнати, вадят един от лаптопите и питат хората дали го разпознават. Добре познат им е – същата марка, същият цвят, включват го и дори картинката и файловете върху десктопа не са променени. Това очевидно е откраднатата вещ. Намерили го в заложна къща няколко дни след инцидента.

– Ще трябва обаче да го маркираме по някакъв начин, ако искате да си го вземете обратно. По-лесно ще стане с разпознаването. Ще кажете, че при пренасянето още докато сте го взимали, сте го изпуснали и се е ожулил ей тук – показва полицаят, канейки се да нанесе драскотина с джобното си ножче.

Бащата се съгласява с идеята, полицаят старателно пресъздава с ножчето си случайно ожулване, а през това време другите следователи разпитват момичето какво се е случило, какво си спомня, може ли да опише нарушителите. 9 ч., с взлом, двама души от ромски произход, между 30 и 40-годишни.

– Да, такива са и на записа от камерата. Двама братя са, единият е с десетина години по-голям, правилно сте ги преценили. Отдавна работят заедно, имат зад гърба си 27 грабежа. Опитваме от дълго време да ги заловим, но досега не е имало свидетели, затова ще се радваме да ни помогнете. На записа има и трето лице, но то не е участвало. След малко ще ви заведем да дадете показания – обяснява симпатичната детективка, единствената асоциация с популярна крими продукция. – Ще ви накарат да разпознавате братята по снимка. По-малкият явно е заминал за чужбина, но по-големият е в България, задържали са го, така че вероятно ще ви извикат отново да го разпознаете на живо.

След кратка пауза, очите им се насочват към малко табло на стената, върху което стоят окачени снимки на мъже.

– Някое от тези лица да ви е познато? – пита невинно единият полицай, решил да не разчита на слабата човешка памет за успеха на разследването. – Тези двамата, нали? – продължава бързо, забелязал объркването в очите на момичето, и посочва две снимки, които трайно се отпечатват в съзнанието на свидетеля. Момичето кима в съгласие, докато мъгливите образи от спомените му придобиват категорична плътност.

След като приключват с подготовката, детективката ги води в друг по-малък кабинет. Служителят там дава лист хартия на момичето и му разяснява къде да впише показанията си. 9 ч., с взлом, двама души. Подробно, ясно, с детайли, всичко каквото си спомня. Дават му няколко снимки за разпознаване, момичето избира утвърдената и я поставя в предвидения плик. Разписва се. Питат и бащата – дали детето има медицинско свидетелство, какво знае той за кражбата, къде е бил, имал ли е лаптопът му някакви отличителни белези. Извеждат ги от кабинета и ги водят в по-просторна зала за конференции, където момичето чака психолог да определи дали случайно не е невменяемо. Възрастен, слаб и сериозен мъж задава обичайните въпроси – как се е чувствало по време на инцидента, какво е правело, получавало ли е епилептични припадъци. Скоро се оттегля без обяснение, а свидетелите получават позволение да си вървят. Така след дълги административни одисеи стопирането на битовата престъпност вече е в ход.

Нова призовка ни води към дълго очаквания кадър с живото разпознаване на престъпното лице. Фантазията ни вече рисува хибридното стъкло, затъмнено от едната си страна, така че препатилият американец да идентифицира виновника. Ние обаче сме в България, отново в същото районно. Дежурният полицай води момичето и баща му по коридора. Всеки момент жертвата ще срещне своя нападател за първи път от времето на престъплението. Всяка стъпка отеква в пространството. Коридорът постепенно става все по-тъмен, а в дъното му се вижда жълтеникава завеса. И това е всичко.

– Сега ще Ви помоля да погледнете през дупката в завесата и ясно да произнесете номера на човека, когото разпознавате… ако разпознаете някого…

Момичето послушно се приближава и надниква през пролуката. Сърцето му бие до пръсване. Отсреща – четирима мъже на метър и половина разстояние един от друг държат картони с цифрички и се взират в същата пролука. Помолени са да се завъртят и да гледат напред. На момичето му е необходим само миг, за да открие лицето на мъжа. Тревогата го е състарила, брадата му е набола от чакане, косата му е сплъстена от висене в ареста, но без съмнение е същото като на снимката. Снимката, която напълно е припокрила образа от спомените му. Същите груби очи. Нахални, нещастни, нападателни. Същата височина – нисък, набит Наполеон. Отдръпва се от завесата и свито произнася цифрата. Две. Животът понякога пише двойки.

– Позна ли го? – пита нечий глас.

– Две е, да, другите бяха полицаи.

Отвеждат бащата и момичето в малък кабинет, за да получат маркирания лаптоп, а после ги пускат да си вървят. Нароченият престъпник вече е в коридора, седи нервно на пейката и се оглежда. Сам. Без белезници.

– Тая ли ме разпозна, бе?! – крясва невярващо на всеослушание. Очите му, смръщени в гневно отчаяние, проследяват момичето. – Тая ли?! – Кой да предположи, че една обикновена сърдечна пижамка ще му докара такива проблеми!

Разминаването е като на забавен кадър, тревогата на жертвите разтегля субективното време. А тук няма победители. Никой никого не преследва. И двамата са жертви на собствения си страх, пионки в една пълна с обрати игра. Крадецът и ограбеният.

Момичето устоява на погледа с огледална неприязън, а после продължава към изхода. Крадецът е в шах.

В следващата сцена есента оставя отпечатък. Нашите герои – бащата и момичето, вместо към училище пътуват към съда, където ще се проведе делото. Страхът, че отново ще се срещне с престъпника, че той ще го разпознае и ще реши да му отмъсти, е накарал малкия свидетел да се дегизира с антирефлексни очила и шал. Тъпо, но от смут. Влизат в съдилището, съпровождат ги по етажите и им казват да изчакат. Чакат. Чакат още. После делото се отменя. Престъпниците ги нямало.

Втори дубъл. Пътуват към съда. Няма дегизировка, няма страх. Завеждат ги да чакат в същия коридор. Този път се наблюдава раздвижване. По пейките има хора, едни влизат в залата насреща, други излизат. Делото тече. Някъде близо до вратата са седнали две жени – възпълна възрастна дама от ромски произход и симпатична руса девойка в средата на двайсетте. Камерата не чува какво си говорят, но лицата им са красноречиво угрижени. Изправен до тях стърчи млад мъж, казва им нещо, а после сяда до момичето на пейката. Ръцете им се преплитат, русата глава се скланя на рамото на мъжа. Мъжа, който изумително прилича на по-малкия брат от снимката. Мъжа, който ограбва чужди къщи, но има и свой дом, свое семейство, приятелка, която го обича (такъв, какъвто е?) и която е с него в този напрегнат момент от живота му. Жените още вярват, че всичко ще бъде наред, че той няма да влезе в затвора, че брат му няма да влезе в затвора, че те няма да останат сами.

– Заклевате ли се, че ще говорите истината? – пита съдията малката свидетелка.

– Да – съгласява се момичето, а пред очите му още се мержелее трогателната семейна сцена. И все пак истината си е истина.

В залата са съдията и съдия изпълнителите, млада, блага и напориста прокурорка, двамата подсъдими братя с адвокатката им и неколцина зрители, сред които близките на двете страни. Прокурорката прави кратко резюме на делото, съдията започва с въпросите. Разпознава ли двамата обвиняеми като извършители на престъплението. Да. По какво ги познава, може ли да опише какво е видяла. Момичето разказва. Двама мъже, тъмна коса, тъмни очи…

– Видели сте ги за части от секундата, как може да сте сигурна, че са те?! – намесва се силно изрусената адвокатка на обвиняемите. – Тук сме от десетина-двайсет минути, можете ли да кажете какъв цвят са моите очи? – пита отново и застава близо до момичето, но с извърнато лице, за да прикрие сините си очи.

– Сини – отговаря бързо то, преди съдията да прекъсне провокацията:

– Не може да задавате такива въпроси. Отговорете ми на мен. Имаха ли някакви отличителни белези? Някой от тях да е бил с шапка?

– Не, мисля, че нямаха.

– Как?! – включва се по-опитният обвиняем тържествуващо. – Той беше с шапка…

Отнема няколко секунди на адвокатката да им напомни, че те всъщност не са били там и, ако може, най-добре изобщо да не се обаждат, след което съдията благодари на свидетелката и й казва, че може да напусне залата. Филмът завършва типично по български с един несигурен кадър, при който героинята върви от среден към близък план, а съдът се отдалечава зад гърба й. Не разбираме дали обвиняемите са вкарани в затвора, как жените им са приели тази семейна трагедия, колко време се излежават спонтанните кражби. Всеки изпълнява своята роля добре или зле, институционалната атмосфера е предадена, внушена е идеята за справедливост, но родна справедливост – не съвсем категорична, леко бутафорна и предимно на ниските нива на престъпността, и е прокарана оптимистична нотка за финал. Филмът не е по американския модел – събитията не са от местопрестъплението, а някъде отвъд него – из лабиринтите на държавните институции, където българският живот не може да се побере в холивудската опаковка. Единствената утеха за българския зрител е… че и американският вероятно не може.

Харесай и сподели

За автора

Елиза Младенова

Лесно може да ме намерите сред думите, иначе съм възпитаник на СУ „Св. Климент Охридски“. Запознавам се с журналистиката и изкуствата. От време на време пиша и е приятно. Философствам, размишлявам и се опитвам да търся истината, да обхвана с поглед цялата картина, доколкото ми е възможно. По какво се познавам? Лека ирония, силна надежда, щипка оптимизъм, повечко дидактизъм, снопче романтизъм, малко символизъм, глътка патетизъм, плашещ шизофренизъм и, разбира се, гледам да се шегувам повече. Светът е прекалено сериозен, за да не се усмихваме.

Свързани публикации

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *