Пътепис на обратно

Пътепис на обратно

Харесайте

Тоя проклет град с тия огромни каменни сгради, построени тук сякаш от същия, направил пирамидите, и тия прашни улици, начертани сякаш с едничката цел да те изгубят, да те погълнат, да те направят част от всички губещи се…

Помислих, че мога да се върна в този град, сякаш никога преди не съм стъпвала тук. Подлъгах се от сивите сгради, непознатите хора, обширните улици. Но бях забравила, че този град има свой дух. И го носи по улиците – в жените, които събират боклук от кофите, в закъсняващите автобуси, в припрените минувачи, в унесените хора – всеки в своите мисли; всеки втори – говорещ по телефона с някой близък (който е твърде далечен), в израженията на хората, специално отработени, за да покажат, че си непознат… Все си мислех, че мога отново да стъпя в този град, без да се сблъскам с неговите (или моите?) демони. Вместо това те ме чакаха зад всеки ъгъл, до всяка позната сграда, прегърнали някой спомен, за да ме приканят да се приближа (всички знаем какво се е случило с пеперудата, която се доближила прекалено до газената лампа). Тези, които твърдят, че Стокхолмски синдром има само при хората, забравят, че някои места също имат души!

Едва направила първата крачка и три призрака вече ме чакаха (разбрали са явно, че идвам). Първият позира за снимка на фона на голямата сграда. Съвсем невръстен призрак и съвсем наивен. Въобразил си е явно, че може да постигне всичко и се усмихва възторжено, прикривайки умората, страха и колебанието… Сега седи на същото място и отвръща глава да ме види – да види дали ще се позная.

Друг призрак притичва и прегръща своя колежка. Той закъснява за лекции, не е ял цял ден, защото е бил на работа. Вади от чантата си ябълка, но ръцете му треперят – изпуска я и изпсува. Нищо не върви. Иска да крещи, да проклина живота, който води и който защитава свирепо пред всички останали. Сега призракът взима ябълката от земята и за момент спира. Можех да се закълна, че ме видя, но аз побързах да отместя поглед, от страх да не поиска милостиня.

Малко по-надолу на улицата третият призрак седи на пейка с най-добрата си приятелка. И мълчи. Мълчи, защото тя е бременна от мъж, когото не обича, няма къде да живее и е на стотици километри от дома. Мълчи, защото осъзнава, че не може да спаси дори себе си. Мълчи от радост, че не му се е случило на него. И от вина.

Автобусът минава покрай същата улица, по която съм ходила всеки ден за работа. Всеки ден. Повтарям го няколко пъти. Всеки ден. Още мога да видя сянката си, докато вървя. И знам, че зад ъгъла имаше сватбен бутик, който сега вече е бижутерия, че кафето от магазинчето е хубаво (дават да си сложиш допълнително захар), че като тръгнеш по улицата вдясно, стигаш до театъра, че наблизо е онова магазинче с хубавите обувки (които струват по две заплати чифта), че есента по булеварда продават учебници, а лятото – плодове… По тази улица спира и автобусът към последната ми квартира… И по същата се карахме с приятеля ми, докато ме караше към нас. Напред и вдясно, зад строежа, бе първата ми среща с онзи асистент в правния факултет. Нищо не излезе, но пък разходката беше хубава… Понякога се чудя какво се случи с този човек (поне строежът е същият). Веднъж си купих чадър от подлеза (жената беше мила и усмихната, отдавна никой не се бе държал мило с мен), а под моста се чакахме с приятели, за да пътуваме към родния град. Бяхме твърде уморени, за да се радваме и имаше мъгла.

Уж съм избягала оттук, а още мога да видя сянката си по тези улици – по булеварда от песните на Белчев, на паркинга пред квартирата, на кръстовището след парка с картонена чаша, сраснала се с ръката ми. Сянка на амбицирана второкурсничка, решила да бъде най-добрата, на уморено 22-годишно момиче, което излиза само да си купи храна и се прибира да учи, на жена, която върви гордо и иска да има всичко…

Осъзнавам, че моята сянка завинаги ще е вградена в стените на този проклет град, а неговата ще пази завет на демоните в душата ми.


Харесайте
Сподели и подкрепи
  •  
  •  
  •  

За автора

Мадлен Аспарухова

Завърших висшето си образование в Софийски университет, във Факултета по журналистика и масова комуникация, специалност – "Връзки с обществеността". В момента живея в родния си град Видин и работя като „Мениджър проекти" към европейска програма в „Регионален бизнес инкубатор" – гр. Видин. През годините съм имала публикации във вестниците: „Видин", „Видински мост", „Конкурент". Октомври 2010 г. издадох първата си книга – сборник с разкази, озаглавен „Пътечка през шубраците" /­ ISBN:978-954-8257-20-6­/. Студентските си години работих като графичен дизайнер, завърших средното си образование с профил „Изящни изкуства", но повече обичам да рисувам с думи.

Свързани публикации

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *