Празнодумковците 3: Изцерителната реформа

Празнодумковците 3: Изцерителната реформа

Харесайте

Празнодумковците отдавна бяха решили целенасочено да пренебрегват националното здраве. Не че не им беше приоритет, просто изобщо не влизаше в списъка със задачите им. Всичко, което правеха, беше съобразено единствено с неговото влошаване. Така например, ако можеха да усложнят здравния процес и да затруднят достъпа до болничните заведения, полагаха значителни усилия, за да го постигнат. Често успяваха дори да унижат лекуващите и да ги направят безполезни. Но понеже личният интерес беше свещеният им дълг, те искрено и всеотдайно влагаха парите на думковците в касата за здравеопазване, за да си ги взимат с чиста съвест оттам. Напоследък се бяха уговорили да създадат и още една, тъй като кражбите последователно превишаваха приходите.

Тъподумков не разбираше много от изцеряване. Знаеше само, че министерството беше прокълнато. Никой не се задържаше дълго в него. Министърът идваше колкото да смени предшественика си за ден-два и да даде своя принос към т.нар. „изцерителна реформа”. За нея се говореше, че започнала миналото столетие. Неколцина празнодумковци по погрешка дали положителен тласък на националното здраве и сега задължаваха всеки следващ министър да изглежда, че продължава реформата, ако иска подкрепата на думковците. Някак неудобно се получаваше, но в крайна сметка и ден-два бяха достатъчни, за да влошат ситуацията.

Псевдо Моднодумков беше встъпил в длъжност още на закуска и имаше време да доизпипа новата идея за реформа. Сега празнодумковците отново се събираха поетапно, за да изпълнят дълга си с гласуването. Усещаше се лек нюанс на напрегната отговорност, но основният тон си оставаше блуждаещото малодушие.

– Абе, не ми се идваше, ама… нейсе!

Въпросът на дневен ред беше достъпът до изцерителните заведения чрез пръстов отпечатък. Това предполагаше думковците да идват на място и в редки случаи да се разделят с някой от пръстите си, така че спокойно да се върши работа и докато си лежат вкъщи. Второстепенните предложения вече минаваха през това да се увеличи бюрокрацията, да се сложи ограничение на посещаването на болниците, да се въведе далновидно скъпа ваксина срещу умопомрачение и да се придърпат малко парички от предвидените за култура.

Този път Тъподумков отрано се бе запознал с начина, по който ще се гласува, за да не изпада отново в неловката ситуация „моли за помощ”. Отпечатъци – „ДА”, повече бумащина – „ДА”, по-малко лекуване – „ДА”. За ваксината изпита известно съмнение в последния момент да натисне ли копчето – не беше сигурен, че е удачно да се разделя с тъпоумието си, но в крайна сметка реши, че парите едва ли ще отидат за нея така или иначе. „ДА.” Проблемът обаче настъпи, когато на екранчето пред него светна въпросът за взимането на пари от културата. Не проблем, а катастрофа.

– Доматите – сети се Тъподумков. – Културата са доматите.

Той обичаше домати и не желаеше да се лишава от тях. Скочи. Така рязко и внезапно, че дори не видя как близко стоящата до него закачалка се срути, удряйки го в носа. Болка, по-реална от всичко съзряно и преживяно, рикушира в мозъчната му клетка и плъзна по периферията.

– Ауу!!! – Сърцераздирателният му вик разцепи плувналото безгрижие. – Бедно да му!…

Страданието му бе така очевидно, че се налагаше възможно най-експресното транспортиране до болница. Най-близката се оказа на няколко преки от Властилището. За късмет, успя да стигне впечатляващо скоростно. За нещастие, установи, че в суматохата е забравил властилищната си карта – нещо, което преспокойно можеше да причини известни главоболия.

– Счупен нос? Това не е при нас, отидете в съседната болница – обясни дежурната сестра.

– Как не при ваш, бе! – кресна Тъподумков, който вече не издържаше на високото напрежение в епицентъра на лицето му.

– Тук нямаме такава пътека.

– К’ва п’тека, к’ви пет пари! ‘наеш ли кой шъм аш, бе? Аш шъм празнодумко! Ве’нага ме церете!

– Празнодумковци много. Къде Ви е картата? – пита сестрата и, като не получи отговор, различен от развилняно ръкомахане, хладнокръвно му посочи вратата.

­– Ма моля Ви! – почти проплака Тъподумков, като видя, че предходната тактика не дава желаните резултати. Очите му се пълнеха с мъченически сълзи.

– Е, добре – смили се сестрата. – Можете да пишете, че имате проблем с главата, и ще Ви приемем. Това са документите. Попълнете тук и тук, името, адреса, личния номер, телефон за връзка, далтонист ли сте, направете теста за алергии, тип характер и психична издръжливост, от какво се оплаквате, отидете пред кабинет 44, изчакайте, платете такса на касата, върнете се пред 44, отидете в 66, минете през 102, 166 и 196  на първия и 604 на шестия етаж, пак 44 и тогава ще видим какво ще Ви правим – и си тръгна.

– Ама… – понечи да възрази Тъподумков. Без резултат – сестрата се изгуби от погледа със скоростта на човек, който много бърза да не е там.

Отчаянието му се сгъсти. Носът му пулсираше от неудържима болка. Кърваво петънце се беше заформило над дясната му ноздра и заплашваше да се стече надолу. Нямаше време за губене. Извади един химикал от дълбокия си джоб и стартира писането. Като спринтьор се надпреварваше с времето, скърцаше по официалните документи, разливаше мастило и запълваше празнотите, разпитваше пациентите, които чакаха редом с него, за някои неясноти и пак се хващаше за труда си. „Далтонист? Далматинец… Аз да не съм животно, бе! Не, не.” Скърцане, дращене, потене, тичане. Болницата вече му се струваше като бойно поле, като лабиринт на ужасите, като преизподня. Той се луташе между отделните кабинети, чакаше и чакаше, влизаше и заставаше в нeудобни пози, докато хора с бели престилки изследваха организма му, после пак чакаше и чакаше, и чакаше. И чакаше. Носът му периодично сменяше различни оттенъци, очите му се разфокусираха. Главата му вече не издържаше на нечовешките спазми. И тъкмо видя светлината в тунела, излезе за последно от 44 кабинет, обнадежден отново, треперещ, горящ, болката щеше да спре всеки момент…

– Изтекла Ви е изцерителната пътека. Заповядайте следващия месец.

Гръм. Сякаш го удари и изпепели всеки светъл порив в дълбините на надеждата. Изпразни го, осакати го, остави го да стърчи в тежко умопомрачение. Не живееше. Тъмнината го погълна.

*

– Тъподумков? Абе, забравил си си картата, та рекох да ти я донеса. Вземи. Пари да имаш!

Драгодумков бе изникнал от нищото като месия и поднасяше спасителната му карта с добронамерена учтивост. Светът отново се оживи. Ослепителна надежда озари безчувственото Тъподумково съзнание и разкри пред него пътя към свободата. Здравният персонал го понесе и отстрани всяка следа от болката в носа му. След минути вече седеше на топло вкъщи и цялата история му се виждаше сън.

– Абе, какво се бутам и аз, където не ми е мястото. Гласуваш и това е. Да си гледат работата доматите. Носът е важен.


Харесайте
Сподели и подкрепи
  •  
  •  
  •  

За автора

Елиза Младенова

Лесно може да ме намерите сред думите, иначе съм студентка в СУ „Св. Климент Охридски“. Запознавам се с журналистиката и изкуствата. От време на време пиша и е приятно. Философствам, размишлявам и се опитвам да търся истината, да обхвана с поглед цялата картина, доколкото ми е възможно. По какво се познавам? Лека ирония, силна надежда, щипка оптимизъм, повечко дидактизъм, снопче романтизъм, малко символизъм, глътка патетизъм, плашещ шизофренизъм и, разбира се, гледам да се шегувам повече. Светът е прекалено сериозен, за да не се усмихваме.

Свързани публикации

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *