Празнодумковците на заседание

Празнодумковците на заседание
Харесайте

Всеки празнодумко си имаше слабост. Той обичаше да говори, трябваше да говори и говореше, при това колкото се можеше повече излишни неща. Разбира се, случваше се да каже и някои важни и смислени работи, но те така претенциозно плуваха в океана на празнодумието му, че безпогрешно потъваха в него. Говореше. Продължаваше да говори. Дълго и протяжно. Бързо и кратко. Неясно и ненужно. Ясно и безполезно. Говореше толкова много, че действията му неминуемо ставаха обратно пропорционални на количеството изречени думи. Празнодумкото умееше да използва качествата си за висши държавни цели – неговите собствени амбиции, и действително в повечето случаи предизвикваше желания ефект. Умееше и да лавира между различните интереси, така че никога да не остава на сухо. Друго специфично негово качество беше, че когато наистина се изискваше да каже Нещо, непременно успяваше да се слее с фона. Но най-отличителният му белег беше неговата дума. Неговата дума бе закон.

Празнодумковците управляваха Глаголия Взастолия вече няколко поколения насам. Естествено, преди да станат празнодумковци, те бяха просто думковци, но част от тях услужливо забравяха този факт. Другите деликатно го пренебрегваха. Бяха изпращани високо във Властилището от думковците, но не от всички, а само от тези, които имаха пряка, предимно роднинска връзка с тях. И от височината на централната сграда празнодумковците можеха спокойно да се заемат с целите си. Цели, които по закона на тяхната дума не включваха никакви думкови интереси. Все пак Глаголия Взастолия не биваше да се превръща в нещо толкова неприлично и непрактично като Глаголия Вцъфтилия. От време на време празнодумковците прикоткваха по някой мазнодумец и го връщаха обратно на думковците, за да градят доверие. Реална полза от това нямаше, но все пак се култивираше едно усещане за безсмислие, което в крайна сметка не беше толкова лошо…

Празнодумковците се бяха разделили на групички. Между тях нямаше особена разлика, но те фанатично твърдяха, че това не е така. За да го докажат, често прибягваха до личните разправии. Но преди някой да свърши със счупен нос в централната болница на доживотно лечение, те успяваха да усмирят духовете и да сключат все пак някакво формално примирие, за да извлекат полза. Такава полза извличаха именно сега, когато удари звънецът за започване на празнодумното заседание и всички групички се спогледаха многозначително. В очите им блесна примирителната закана „Вие удряте и ние удряме!“. След това вече, макар и недоверчиво да се стрелкаха изпод вежди, те можеха да бъдат спокойни, че никой нямаше да удари. Все пак никой не искаше да се раздели с носа си.

Тъподумков много добре знаеше какво трябва да прави. Ама честно! Цъкаш червеното копче с надпис „ДА“ веднага, щом видиш някакво име, и готово. Какво беше въпросното име, идея си нямаше, но това не беше от значение. Бедата беше там, че на него хич и не му пукаше. Някой разправяше, че са щели да избират празнодумни представители на комисиите по хранене, учене, съдене, пазар, природа, пътуване, развиване, пари, тичане, изцеряване, биене, вътрешните и външните тегоби и онова другото… култура ли беше… Но, разбира се, това бяха само слухове. Или пък не? Важното беше да натиска копчето.

Беше се възцарила необичайна тишина. Хубавото на заседанията беше, че на тях просто се седеше. Размениха се, разбира се, малко празни приказки и тъкмо докато се повтаряха инструкциите, на екранчето пред тях светна името на Пълен Вкуснодумков. Номиниран за комисията по хранене. Тъподумков го познаваше отдавна. Бяха служили заедно в малоумното училище и знаеше, че може да разчита на него за всичко… Е, освен може би да му повери закуската си за няколко минути. Или обяда. Или вечерята. Просто Вкуснодумков омиташе всичко. За него нямаше хубаво и лошо, прясно и престаряло, зелено и развалено. Всичко беше за ядене. Полезно и вредно, здравословно и с консерванти – такива критерии за него не съществуваха. Това беше идеалният кандидат за комисията по хранене и Тъподумков с чиста съвест натисна бутончето „ДА“.

Другите имена не му бяха известни, но добросъвестно изпълняваше инструкциите и натискаше копчето. Следваше номинацията за комисията по учене. Медичка Малодумкова изглеждаше надарена жена. Имаше потенциал в нея, нищо че хабер си нямаше от литература и математика. Натисна червеното копче. Литерчо Слабодумков. Лъжичко Многодумков – за съденето, Крадльо Недумашев – за пазара, Мърльо Думомацев – за природата, Котва Скъподумкова – за пътуването, Стойчо Лъжедумски – за развитието. За комисията по парите беше предложен кандидатът Съвест Цифрадумков, но в последния момент стана ясно, че той доброволно е бил отстранен, и на негово място беше поставена номинацията на Златотърсачка Хабидумкова. Поставянето на такава модерна жена в сферата на парите беше иновативно и обещаващо решение, което се прие със страшни овации. В комисията по тичането влезе Спи ми се Учедумков и още неколцина отракани културисти – всичките добре обучени и недоучени.

Некадърник Забравдумков: Номиниран за комисията по изцеряване.

– Ей! Ш! К‘ъв е тоя? – пошушна Тъподумков на съседа си. Нещо в името на номинирания докосна закоравялата му чувствителност и направо го жегна в стомаха. Някак си Некадърник не вдъхваше нужното доверие. А Тъподумков високо ценеше носа си.

– Тоя е от наш‘те – отвърна му Бездумков, докато се почесваше объркано по главата. После му се усмихна окуражаващо и двамата почти едновременно натиснаха червените копчета. ДА.

Тъподумков направи, каквото се очакваше от него, но нещо дълбоко в сърцето му се размърда. Той се смути. За кратко наистина, но се смути. Появи се някакво неясно съмнение и се загнезди под едната мозъчна гънка. Той се огледа наоколо, но като видя, че всичко е нормално, отново се втренчи в екранчето.

Душевадко Продавдумков. Комисията по биене. Душевадко Продавдумков?!? Нещото дълбоко в Тъподумков се надигна мощно към гърлото му.

Не можеше да се сдържи. Нямаше как. Просто…

– КОЙ?! – избухна той и се изправи на крака. – Кой?

Настъпи мълчание. Още по-плътно мълчание. Толкова, че чак въздухът се сгъсти и нажежи. После всички нададоха глас. Празни думи, празни думи, думи със съдържание, празни думи. Ама какво?! Ама защо? Ама не знам.

Душевадко Продавдумков беше от групичката на чуждодумците и това можеше да доведе до разваляне на условното примирие. Тъподумков неволно се хвана за носа. Той познаваше въпросния кандидат като празнодумкото с най-многото платени думи и имаше лично отношение към него. Но все пак трябваше да помисли. За себе си, за носа си… Седна и даде знак с ръка. Поизчака залата да се укроти и взе думата:

– Това е грешка – и цъкна бутончето с „ДА“.

– Нямам думи! – престраши се и Бездумков и натисна копчето.

В комисията по вътрешните тегоби се настаниха няколко външни празнодумковци, а в тази по външните тегоби зае място само Подлизурко Миродумков. Други номинации нямаше. И така полека-лека се стигна и до комисията по култура. Паричко Своедумков и още неколцина очакваха да бъдат избрани.

– А тоя к‘ъв е? – попита отново Тъподумков. Още не можеше да се успокои напълно. – Става ли за комисар?

– Не е важно – отвърна му Бездумков. – Културата не е толкова важна.

– Как да не е важна?! – възмути се Драгодумков, който случайно бе дочул разговора. – Какво е културата? Културата е всичко. Без култура ние не сме ние. Виждате ли тези екранчета? Това е култура. Доматите, чушките, дрехите, а и филмите и обичаите… Всичко е култура! Закъде сме без нея?

– Без доматите ли? – недоразбра Тъподумков. – Без домати не се живее.

– Не се живее, разбира се! Културата е важна – довърши Драгодумков и се усмихна тържествено на победата от словесната схватка.

И тримата натиснаха червените копчета. ДА.

После заседанието приключи. Празнодумковците се прозяваха, разтягаха, почесваха и потупваха. Току-що бяха взели много важни и съдбоносни решения за своята страна и най-вече за интересите си и сега можеха спокойно да си почиват. Станаха и напуснаха залата с ясната идея, че са си свършили работата, при това доста успешно. Всяка групичка беше успяла да завземе по някоя силна позиция от управлението. Глождеше я донякъде мисълта, че и другите се бяха уредили добре, но все пак трябваше да се примири с цената в името на личната изгода.

Тъподумков погледна екранчето за последно, изправи се и закърши врат. След това се обърна към изхода и инстинктивно последва другите. Остави празната зала зад себе си облекчен и с достойното чувство, че едва ли е присъствал на заседанието. Някой му каза, че са избрали точните празнодумни представители на комисиите по хранене, учене, съдене, пазар, природа, пътуване, развиване, пари, тичане, изцеряване, биене, вътрешните и външните тегоби и онова другото… култура ли беше… Но, разбира се, това бяха само слухове… Нали?

 

*

ПП: Всяка прилика с действителни лица и събития е напълно случайна. Ама наистина.


Харесайте
Сподели и подкрепи
  •  
  •  
  •  

За автора

Елиза Младенова

Казвам се Елиза. Лесно можете да ме намерите сред думите, иначе съм студентка в СУ „Свети Климент Охридски“. Запознавам се с журналистиката. От време на време пиша и е приятно. Философствам, размишлявам и се опитвам да търся истината, да обхвана с поглед цялата картина, доколкото ми е възможно.

По какво ще ме познаете?

Лека ирония, силна надежда, щипка оптимизъм, повечко дидактизъм, снопче романтизъм, малко символизъм, глътка патетизъм, плашещ шизофренизъм и, разбира се, гледам да се шегувам повече. Светът е прекалено сериозен, за да не се усмихваме.

Свързани публикации

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *