Когато човек е на път, той (пре)открива. Не само себе си, не само местата и хората, които среща, но и света, в който живее. Окрилени от желанието да откриваме, се качваме на любимото БДЖ и пристигаме на гара Лакатник, „лакътя” на р. Искър в Стара планина. Посрещат ни белите варовити скали, издигащи се на брега на реката, и се насочваме към тях.
Пътеката започва с въжен мост. Скърцащ, треперещ, но устояващ на климатичните промени с металическа издръжливост.
Първата забележителност, която откриваме при с. Гара Лакатник (кръстено така, за да се отличава от по-старото и отдалечено на 8 км с. Лакатник), е карстовият извор Житолюб. Няма как да проследим неговото начало. Той се врязва дълбоко в подземието на пещерата „Темната дупка”. Самата пещера разполага с лабиринт от галерии с дължина над 7 км. и пази в себе си тайните на много езера и реки. По скалите в околността се намират и други пещери като например Ръжишката, Свинската дупка, Козарската и др.
Лакатнишките скали са едни от най-красивите природни забележителности на България, извисяващи се на 250 м. Птичата височина осигурява живописна гледка над дефилето на р. Искър и ни учи на най-простото – да се дистанцираме, за да видим цялата картина.
Скалите създават условия за скално катерене и планински туризъм. Тук е едно от местата, където се заражда българският алпинизъм. Червената къщичка – заслон „Орлово гнездо”, открояваща се на фона на варовика, е пристанът на ентусиастите катерачи. Малко по-нагоре достигаме и 10-метровия метален кръст, напомнящ за загиналите алпинисти и планинари.
На върха на скалите е издигнат и масивен паметник от червени блокове с огромна звезда, построен в памет на загиналите септемврийци през 1923 г. Смята се, че оттук въстаналите са били хвърляни в пропастта. Всяка година между 10 и 17 май на това място се организира събор с различни мероприятия през деня и факелно шествие по здрач.
Продължаваме по пътя и стигаме до близкото село Миланово. Някога наименувало се Осиково, впоследствие кръстено на въстаника от 1923 г. Милан Трупльов. Селото е голямо, вървим дълго, докато стигнем центъра му. В центъра – запуснато училище, новопостроена църква, руина и реновирано читалище. Старо и ново живеят в контрастно съчетание, разкривайки сякаш вечния преход на българина, лутането между минало и бъдеще. В една от махалите на с. Миланово – Старо село, може да се видят и автентични стари къщи като блед спомен за това какво е било.
Напускаме гара Лакатник и се отправяме към още една дестинация по дефилето на Искър – с. Желен. Малко планинско село със стръмни калдаръми, стари къщи и пасторални гледки. Говори се, че по времето на турското робство българите тук са били принуждавани да се потурчат, а ако откажели, били хвърляни от скала близо до селото. Това обаче било желано и така се зародило името Желен.
Откриваме красиви и идилични кътчета, дело на природата и човека. Места, които ни показват какви са, но обръщат огледалото и към нас. Понякога забравяме миналото, понякога се сещаме, чудим се накъде да вървим. Но това, което е важно, винаги остава.
Снимки: Елиза Младенова
