Признанието

Признанието

Харесай и сподели

Церемонията вървеше към своята кулминация, а професорът – към подиума, където щяха да му връчат дългоочакваната награда „Златен грифон” за цялостен принос към археологията. Беше написал 202 научни статии и 8 книги, но никога досега не беше изпитвал подобно вълнение. Най-накрая щеше да получи признанието, което все оставаше на крачка пред него. Огърлицата с грифона щеше да огрее и неговите гърди. Усмихваше се сдържано, но вътрешно кипеше и тържествуваше. Това беше паметният му звезден миг.

Той беше проф. д-р Петър Петров и се занимаваше с археология, откакто се помнеше. Богатото му въображение, страстта му към миналото и към живота на различните цивилизации беше прераснал през годините в сериозен научен интерес. Работата му беше съсредоточена предимно в обекти от Източните Родопи и Северна България, а изследванията му върху античността и културата на древните племена бяха допринесли изключително за опознаването на далечното ни минало. Той беше сред първите, които заговориха за готското наследство по българските земи и които в началото на века се втурнаха да изследват новооткритите раннохристиянски църкви, принадлежащи към епископския център на вестготите, покръстени от Вулфила. Беше намерил няколко накита в стила на готското ювелирно изкуство, парчета федератска керамика от шуменската област, както и следи от готското присъствие в Перперикон, но най-впечатляващото му откритие се случи малко преди настоящата церемония.

Разхождаше се край останките от крепостта в село Богомолско, област Търговище, когато случайно се натъкна на необичайни скални рисунки. С див ентусиазъм той веднага се залови за работа. Посвети няколко седмици и дори две-три безсънни нощи на изследванията. Наблюденията му доведоха до солидна теория, според която и това място е било средище на готски племена, на хора със завиден интелект. Въпросните рисунки представляваха гото-германски руни от периода на т.нар. руническо писмо, развиващо се от 3-ти до 9-и век. На един отделен скален къс според него беше изобразен готски жрец, извършващ ритуал. В ръцете му имало горяща купа, символизираща прехода от езичеството към ранното християнство. На някои от другите изображения имало храм с кръст отгоре и молещ се свещеник, което още по-красноречиво препращало към периода на християнизиране. Крепостта още не беше изследвана, но това поставяше обещаващо начало за значими бъдещи открития. Кой знае какви находки бяха оставили при нас племената, създали едни от най-развитите държави в света днес…

И сега вървеше с подобаваща гордост към подиума и общественото признание. Министърът на културата му се усмихваше насърчително и протягаше награждаващите си ръце към него. Професорът понамести очилата си, за да фокусира по-добре позлатената награда, след което направи финалната си крачка и достолепно се изпъна, готов за кратко слово.

– Благодаря, благодаря. Благодаря Ви за оказаната чест – започна радушно. – Посветих целия си професионален път на българското културно богатство. Целта ми винаги е била да разбера как са живели хората в миналото, как се е оформила цивилизацията, в която живеем сега. Последните ми открития, включително скалният къс с уникалната вестготска рисунка от търговишкия музей, имат общоевропейско значение. Тук под въздействието на гръко-римската култура и християнството готите утвърждават своите нови духовни и културни ценности, които пренасят между 5 и 7 век в държавните си образования на запад. България все по-убедително заема своето място на европейските исторически конференции и на сцената на големите археологически открития. – Направи кратка пауза, за да се наслади на успешната си метафора и довърши – Благодарение на нашите неуморни усилия и, разбира се, подкрепата на министерството днес спокойно можем да заявим, че страната ни има значителен принос в опознаването и съхранението на европейската култура.

Присъстващите гръмнаха в аплодисменти, а министърът церемониално положи златния грифон в треперещите му длани. Признанието беше налице. Грамотата и ръкостискането с представителя на властта бяха символичният жест за неговото легитимиране като важен и достоен човек и археолог. Лицето му разцъфтя в доволна усмивка, а тялото му съвсем спонтанно понечи да се поклони пред хората, когато внезапно…

– Камъкът в търговишкия музей ли? Ама аз го видях – страшна гавра! Веско, нали ти беше издялал едни символи преди 20 години на някакъв камък? Е, той вече е артефакт от древна цивилизация! Честито! Така се пише история.

Коментарът, адресиран до близкостоящия Веско, обиколи залата и стигна до ушите на всички присъстващи.

Тишина.

Още по-плътна тишина.

– Искте да кажете, че камъкът не е автентичен? – осмели се да попита сериозен мъж от първите редове.

– Абсолютно си е автентичен, само че е на Веско, не на готите – отговори мъжът с коментара и извади скалната снимка на телефона си, за да я покаже на околните. – За този става дума, нали? Веско бе, кажи им как го беше издялал, като ходихме из Богомолско едно време…

Веско се поразмърда на стола си, погледна снимката и се усмихна невяравщо.

– Да. Това ми е алтернативното модерно изкуство. Роди се като плод на въображението ми в свободното време. В него има закодирана музика, затова после го използвах и за корица на първия си албум.

Тишина.

Още по-плътна тишина.

– Това не може да е вярно – излезе от ступора си професорът.

– Вярно е – не се съгласи Веско.

– Не, не е. Това са готски руни. Бяха покрити с дългогодишен мъх – констатира очевидното Петров.

– Това се случи преди 20 години… нормално е да има мъх – ухили се Веско. Тази история му се струваше все по-забавна.

– Това не е единствената рисунка, намерена в региона – заяви професорът. Въпреки опитите да звучи професионално, гласът му рязко се вдигна с две октави нагоре.

– Това е единствената рисунка, за чието авторство имам претенции – контрира го творецът.

Гневът на Петър Петров решително се катереше по скалата от силно раздразнение към почти неконтролируема ярост. Някой се беше осмелил да подложи на съмнение труда му! Някой оспорваше неговото мнение! Неговата теза! И го правеше така, че да изглежда дори смешен! Той обаче беше професор с дългогодишен опит и човек с непоклатима психика. Затова „почти“ играеше ключова роля.

– И защо бихте рисували мистични знаци върху скала? – викна жлъчно от подиума към повдигнатите Вескови вежди насред залата. – Знаете ли какво си мисля? Мисля си, че Вие сте един лъжец! И още по-важното – лъжец родоотстъпник! За Вас е толкова лесно да потъпчете чуждия труд, да осмеете българската археология, да омаловажите българския принос в очите на света!

– Аз пък си мисля – отвърна Веско, чиито вежди се сключиха сериозно, избутвайки усмивката от лицето му. – Мисля, че грешките са за поправяне, не за криене от чиито и да било очи…

Професорът млъкна пред небивалото нахалство. Погледът му се вкопчи в противника насреща за кратка безмълвна схватка, а после рязко се насочи към вратата.

– Ще видим тази работа – зарече се и гневно слезе от подиума, напускайки залата със здраво стиснатия златен грифон в ръцете си. Той щеше да опровергае този самозванец, щеше да докаже, че е прав, нямаше да остави нещата така, нямаше, не, не, не, нямаше…

Работата обаче не се видя. Никой не разбра чий е бил камъкът, дело на модерно или антично изкуство е, професорът беше ли сгрешил или не. Умишлено злепоставяне ли беше всичко, или необходима и целенасочена истина. Така или иначе едно беше сигурен факт.

Признанието беше направено.

 

 

*

Приликата с реални места, събития и личности е само частична. И почти случайна, разбира се.

Харесай и сподели

За автора

Елиза Младенова

Лесно може да ме намерите сред думите, иначе съм възпитаник на СУ „Св. Климент Охридски“. Запознавам се с журналистиката и изкуствата. От време на време пиша и е приятно. Философствам, размишлявам и се опитвам да търся истината, да обхвана с поглед цялата картина, доколкото ми е възможно. По какво се познавам? Лека ирония, силна надежда, щипка оптимизъм, повечко дидактизъм, снопче романтизъм, малко символизъм, глътка патетизъм, плашещ шизофренизъм и, разбира се, гледам да се шегувам повече. Светът е прекалено сериозен, за да не се усмихваме.

Свързани публикации

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *