Треньор на деца, които мечтаят

Треньор на деца, които мечтаят
Източник :личен архив Стоян Димов (дясно) с децата, набор 2006 г. към ДЮШ "Левски-Раковски"
Харесайте

Когато чуят думата „футбол“, много от нас си представят манекенки, дискотеки, димящи стадиони и хулиганство. Много малко всъщност свързват футбола с огромна лична дисциплина, тренировки до късно вечер, работа в събота и неделя и последствията от тежки травми.

Стоян е един от тези хора, за които последното изречение е начин на живот. Не му се налага да дава често интервюта, но въпреки това той тихо и сигурно изгражда бъдещите „големи“ в родния футбол. Ние от Цветоглед искаме да ви покажем повече такива хора, които са намерили призванието си, а с това влияят вдъхновяващо и на много други около себе си.

Стоян Димов е на 30 години, от София. Работи като футболен треньор към Детско-юношеската школа (ДЮШ) на „Левски-Раковски“ с децата, родени 2006 г., както и към Академията за индивидуална футболна подготовка „Бойко Величков“.

От колко време се занимаваш с футбол?

Тренирам от много малък, още от осемгодишен.

Къде си играл?

Спартак (Плевен), Локомотив (Мездра), това са отборите, в които съм се задържал най-дълго.

Винаги ли си искал да бъдеш треньор?

Не, напротив. Винаги съм искал да бъда футболист, като всяко младо момче, съм имал мечти и представи. Поради поредица от контузии, обаче, се наложи да приключа с кариерата си. Това при мен се случи много рано, още на 27 г., което не е типично за футболист. Година преди да приключа с активния футбол, вече бях започнал да помагам като индивидуален треньор, така че преходът беше по-лесен, след като вече имах място, на което да започна.

Кой беше до теб, когато се възстановяваше?

Семейството ми – майка ми, баща ми и сестра ми. Мисля, че това се подразбира. Те ми помогнаха и с двете тежки и скъпи операции, които преминах. Реално, след това ти прохождаш наново. Винаги са били до мен и за тях също беше тежко. Приятелите ми също бяха огромна подкрепа, защото повечето са спортисти и могат да те разберат много добре.

Мислил ли си за Бог в този момент, ядосан ли Му беше?

О, не, напротив. Аз съм много вярващ и, колкото и клиширано да звучи, знам, че всичко се случва с причина. Когато си дам равносметка защо нещата се стекоха така, стигам до извода, че почти никой не ме е учил през всички тези години как точно да постигна успеха. Ходих на тренировки, бях изключително дисциплиниран, но това е всичко. Никой не ме е учил как да тренирам индивидуално, как да се храня правилно, да спя достатъчно, как да се пазя от наранявания, как да живея.

Треньор на деца, които мечтаят
Източник: Sportal.bg

А ти го показваш сега на децата, предполагам?

Точно това, което ме попита за вярата и съдбата – нещата, които аз не съм знаел преди, и, които са довели до събитията при мен, точно на това се опитвам да науча тях сега. Те са още на много ранен етап в развитието си, във формирането на характера си. Вече нататък е тяхно решение дали ще следват това, което аз съм научил по един по-неприятен начин.

Чувстваш ли тежестта на това да си пример, да си модел на подражание в техните очи?

Тежест – не. Чувствам отговорност, защото ако аз сбъркам в това, което им говоря и показвам, ще ги направи и тях да бъркат след време, като са приели нещата, на които ги уча за правилни. Работата с децата е може би най-отговорната дейност. Старая се при всеки удобен случай, каквато и грешка да допуснат на терен, в отношение или начин на живот, да ги уча. Има много детайли, които повечето хора не забелязват. Например, казал съм на моите деца какво да пият и с какво да се хранят. Доколко те ще го спазват, зависи и от това колко те ще ми се доверят.

Ти работиш като треньор и на отбор от година и половина, как вървят нещата там?

За мен е важно децата да напредват чисто технически във футбола, но да израстват и в мисленето си. В школата ни в „Раковски“ се стараем точно това отношение да възпитаме у тях – и към спорта, и към треньори и съотборници, отношение на уважение.

Като спомена уважение, май не се набляга много на това, имайки предвид агресията, която наблюдаваме по футболните срещи?

Агресията, за която ти говориш, не се причинява от самите футболисти. Феновете са там, изливайки емоции, това се случва навсякъде, не само в България. Те отиват в крайности, но при самите спортисти тази агресия я няма. За мен, човек трябва да е професионалист, да отиде и да си свърши работата на терена както трябва. Ще дам пример със себе си – като юноша съм бил към ЦСКА, сега тренирам към „Левски“ и за мен това трябва да е истинският професионализъм.

А пристрастията накъде клонят?

Не бих казал, че имам пристрастия. Сега обичам децата, с които работя и се опитвам да дам всичко от себе си те да се развиват. Не ми е до емблеми. Мисля, че у нас имаме проблем с това. Винаги трябва да има някакво противоборство. А всъщност всички трябва да сме обединени около това децата ни да израстват и да оползотворят този талант, а ние имаме страхотни деца в България.

Какво можеш да ни кажеш за академията за индивидуална футболна подготовка, към която също работиш?

У нас навлиза едно ново поколение треньори. Това са млади хора с желание да се развиват, като под това нямам предвид себеизява, което е нездравословно и за децата, а да обогатяваш себе си откъм знания и практика. Във футболната академия „Бойко Величков“, от която съм част, работим индивидуално с всеки. Ние сме едни от първите, които го правим в България, като идеята е, ако си наистина мотивиран, да се развиваш и самостоятелно с твоя лична програма.

Не беше ли рисковано в началото да избереш да правиш нещото, което обичаш?

Като дете, ти си зареден с обичта си, след това, обаче, футболът е такъв феномен, че те поема и няма как да спреш. Дори и да преценяваш, че рискът е голям да не успееш, просто не си представяш да правиш нещо друго. Не е просто професия, която можеш да смениш с друга. Не бих работил нищо друго.

А мислиш ли, че родителите прехвърлят амбиции върху децата си, можеш ли да го видиш в играта на едно такова дете?

Смятам, че това е един от най-големите проблеми в развитието на децата като спортисти. Веднага си проличава отстрани в един мач. Такива деца играят с напрежение. Аз го обяснявам това и на родителите, че те не трябва да обсъждат играта на детето, че не трябва да го обвиняват, ако не се е справило. Страхът от оценката на родител или треньор може да навреди страшно много. Страхът убива любовта към спорта, следователно, ти като не обичаш нещо, няма и да го правиш. Има много психология в това, а смея да кажа, че сме се опознали достатъчно с момчетата, че да разбират защо съм критичен понякога, и, това да не ги плаши въобще.

Кой ти беше най-тежкият и най-хубавият момент досега с децата?

С децата не съм имал тежки моменти, те са нещо много положително. Предизвикателство за мен беше в началото, защото децата са много интуитивни, ти трябва да намериш подхода към всяко едно от тях. Най-големият ми стрес е бил в началото, защото това ми е и първият отбор, а най-трудното нещо е да спечелиш доверието им. Чак тогава можеш да им предаваш това, което знаеш.

За хубавите моменти – има ги всеки ден. Ние имаме тренировки всеки ден, всяка седмица, а в съботите имаме мачове. Винаги е хубаво да видиш как това, което си им показвал, те го прилагат. Аз не съм обвързал психиката си с печелене на купи и титли. Естествено, че футболът е игра, свързана с победи, но за мен е важно да видя как прилагат наученото. Тренирам 10-годишни момчета, те имат поне още 7-8 години време за обучение, докато стигнат възрастта на професионална игра. Целта ми е дотогава да съм изградил необходимото в тях, така че, който иска да успее като футболист, да има нужното.

Голяма е отговорността да си треньор на дете, което мечтае, и е много хубаво, когато имаш какво да му дадеш.


Харесайте
Сподели и подкрепи
  •  
  •  
  •  

За автора

Йоанна Русева

Ноу смол тоукс, онли итърнъл айдиас. На маса, на по чаша кола!

Свързани публикации

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *