Цензурирай ме, ако можеш

Цензурирай ме, ако можеш
Харесайте

Омръзна ми! Омръзна ми от тая цензура! Омръзна ми да ме потупват по рамото и да ми обясняват как това не можело да излезе! Омръзна ми господин Сульо и министър Пульо да ми налагат своята гледна точка. Изгодната гледна точка. Ама не за нас, не за мене, а за тях изгодна! Писна ми някой да граби, да трупа, да използва, да се издига, да мами, да си прокарва мръсотията, докато си прикрива кирливите ризи! Това може да го кажеш, онова не може… откъде накъде ще ми се мешат в работата?! Те ще решават какво да говоря! Имам диплома, завършил съм факултета по журналистика, учил съм журналистическа етика, законите ги знам наизуст! Що курсови съм изписал на тема „Свободата на словото“… не че някой ги четеше, но…

Свободата на словото. Пу! Идва ми да заплюя това клише, изпразнено от съдържание, изтъркано и протрито от повтаряне още и още, и още, докато бързо и безславно се придвижвахме все по-назад в класацията на разни неправителствени организации – по какво? По свобода на словото. Ударихме дъното – последното място в Европа, ама има накъде още да дълбаем, не бойте се. „Да дълбаем, хайде да дълбаем… – Една песен. Сигурно сте я чували. Тематична е – да, това го знаем…“

Страшна работа! Безумие! Ако не си за едните, си за другите. А те не са много. Два основни кръга с няколко подкръгчета. Всички си пазят своята свобода на словото. Пазят я. Ама в килера – забутана, изпомачкана, хванала прах вече от забрава. Как да не я пазиш? Ще я пазиш! Като знаеш, че насреща ти се изправят две еднакво тежки и ужасяващи възможности… избираш третата – нагаждаческата. Няма как. Мил ти е животът, пари трябват, семейство издържаш, данъци плащаш… Е, семейство едва ли – ако си достатъчно благоразумен. Че то в тая работа хляб няма. Да смениш професията? Мани – ти за друго не ставаш! Писането. Това е, което искаш. Както казах – третата възможност остава само – слушаш и изпълняваш, мериш си приказките, изкусно лавираш между изреченото и премълчаното, между прехвалващото благоговение и умерената критика, между информацията и свръхинформацията.

Но това не е за мен. Не. Аз намерих своето място. Намерих начин да изплувам на повърхността, да извадя от килера моята свобода на словото и да я поизтупам малко. Почти като нова е. Все едно не е била докосвана преди. Сега съм свободен. Сега никой не може да ме цензурира, не може да ми казва какво да пиша и какво не! О, сега съм… сега съм трол.

Не, не се превърнах в камък… или поне не буквално. Ха! Започнах да пиша коментари. Спам, спам – скролваш и не можеш да го обхванеш. Пиша много. Пиша на воля. Пиша каквото си искам. Пиша от десетки различни профили с десетки различни регистрации в десетки сайтове с десетки различни стилове, кой от кой по-неграмотни. Все пак грамотността веднага се набива на очи – внимавам, да не ми излезе през носа после. Долу едните, долу другите! Платени журналисти! Идиоти! Подлизурковци! Развихрям теории, прокарвам ги внимателно и обмислено, провокирам, манипулирам, играя си. Най-хубавото? Плащат ми. И едните, и другите.

Глупаци! Мислят си, че могат да ме надхитрят. Мислят си, че могат да ми забранят каквото и да било. Омръзнаха ми техните шмекерии. Омръзна ми да бъда нечий инструмент за постигане на цели колкото несправедливи, толкова и несправедливи спрямо мене! Омръзна ми! И ето – сега съм друг. Поех живота си в ръце, издигнах се над раболепието и угодничеството. Сега пиша само за себе си, пиша безгранично, необятно… Оставете простотията – и обемът е голям. Но пиша, нали? Пиша. И сега никой не може да ме цензурира.

Чуваш ли, драги г-н Пульо? Опитай се! Хайде! Цензурирай ме…

Ако можеш.

КОМЕНТАРЪТ ИЗТРИТ.


Харесайте
Сподели и подкрепи
  •  
  •  
  •  

За автора

Елиза Младенова

Казвам се Елиза. Лесно можете да ме намерите сред думите, иначе съм студентка в СУ „Свети Климент Охридски“. Запознавам се с журналистиката. От време на време пиша и е приятно. Философствам, размишлявам и се опитвам да търся истината, да обхвана с поглед цялата картина, доколкото ми е възможно.

По какво ще ме познаете?

Лека ирония, силна надежда, щипка оптимизъм, повечко дидактизъм, снопче романтизъм, малко символизъм, глътка патетизъм, плашещ шизофренизъм и, разбира се, гледам да се шегувам повече. Светът е прекалено сериозен, за да не се усмихваме.

Свързани публикации

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *