Учителите – неоправданите мишени
Източник https://www.flickr.com/photos/wcowperthwaite/

Учителите – неоправданите мишени

Харесайте

Учителите – народните будители, стълбът на обществото, пазителите на просвещението и (по)знанието, носителите на ценностите, етиката и морала. Или учителите – обектът на постоянни критики и изисквания, жертвите на постоянен тормоз и издевателства, неоценените личности и професионалисти, които служат като буфер на обществото. Неоправдани мишени. Немарливи педагози. Най-голямото богатство на един социум. А може би виновниците за неговата деградация. Учителската професия – сбъдната мечта или кошмарът, до който никой не иска да достига? Призвание или най-ниското стъпало на кариерния път? Работа, която носи удоволствие и доставя лъч надежда или която води до тотално и непоправимо отчаяние?

Доста хора се изказват неподготвени по отношение на това как учителят трябва да си свърши работата. Една голяма част от обществото посочват основните характеристики на добрия преподавател: природен талант, добри педагогически умения, да умее да представя учебния материал по интересен, достъпен и увлекателен начин, да умее да привлича вниманието на учениците, както и да всява респект у тях. Всичко това е прекрасно и напълно изпълнимо, ако живеехме в един утопичен свят, в който нямаше буйни и невъзпитани деца, а учителите получаваха адекватно заплащане за труда, който полагат. Уви, реалността е много по-различна.

През 2016 г. Янка Такева, председател на Синдиката на българските учители, съобщава пред агенция „Фокус“, че 65% от преподавателите са били жертва на психически тормоз. 2,5% пък са преживели физически такъв. Юлиан Петров от Синдикат „Образование“ споделя пред популярна българска медия, че родители често посещават училищата на децата си с адвокати, оспорвайки оценките на отрочетата си. Колко далеч отиват нещата в българското училище? Колко са крайни и можем ли да ги класифицираме като „нормални“? А дали можем да се поставим на мястото на учителя?

Ставаш рано, денят ти започва официално в 7:30 ч. сутринта с полузаспали юноши и тийнейджъри, които, слава Богу, все още не са достатъчно енергични, за да вдигат шум и  да всяват смут. С напредването на деня какофонията става все по-голяма и трудно поносима – непослушни деца се гонят по коридорите, бият се, блъскат се. Най-вероятно ще блъснат и теб, ще изкрещят и в твоето ухо. Тичаш от една класна стая в друга, като за едно малко междучасие (10 минути) трябва да отидеш до учителската стая, да оставиш дневника, да вземеш друг. Имаш и малко време да удовлетвориш природните си нужди и евентуално (само евентуално) да си вземеш кафе, може би дори да хапнеш нещо на крак.

Влизаш пак в поредния клас. Гледаш ги – едни такива незаинтересовани, апатични. Усещаш как хормоните им кипят, борят се едни с други и дори те задушават. Сядаш и правиш поредната проверка по номера. Пишеш отсъствия и започваш да изпитваш. Един куп неподготвени, тук-там някой е отворил и е прочел нещо, но знаеш, че всъщност това са безсмислени думи за тях, които ще се изплъзнат от съзнанието им в момента, в който излязат от тази стая. А ти ще си поредният даскал, който не иска да им завишава оценките и затова пише двойки на незаслужилите по-висок резултат. Усещаш как цялата неприязън на света се излива върху теб, питат те „Ама защо, бе, госпожо/господине?“, а ти се чудиш как да потиснеш разочарованието си и как да му обясниш по тактичен начин, че трябва да се постарае повече.

Кадър от филма „Опасен ум“ с Мишел Пфайфър

Приключваш с изпитването, започваш да преподаваш новия урок. Пак ги гледаш и пак са едни такива незаинтересовани, апатични. Опитваш се да им привлечеш вниманието, наистина се опитваш. Разказваш някой виц, пускаш някой лаф, споделяш любопитен факт. Малко те слушат. Другите те смущават, защото или си ровят из смартфона, или си говорят, или си драскат нещо по тетрадките. Казваш си „Не се предавай! Ето, нали има поне няколко човека, които те слушат с интерес, следят ти мисълта, записват. Няколко човека, които те… уважават. И знаят защо са тук. Така че не се предавай! Горе главата!“.

Спасителният звънец бие. Въздъхваш с облекчение. Имаш двайсет минути до началото на другата смяна – идеално време да хапнеш, да провериш някое и друго контролно, да поговориш с колеги. Вървиш към учителската стая и гледаш непознато лице, а редом до него – ученик. Родител значи. Ситуацията ти става още по-ясна, когато момчето те посочва с пръст. Поемаш дълбоко дъх и се подготвяш за предстоящото.

Разярената майка ти крещи по средата на коридора. Защо детето й няма по-добра оценка по предмета ти? Какво е това отношение? Защо не признаваш знанията му и го унижаваш, като му понижаваш нарочно успеха? Нима си толкова комплексиран, че си го изкарваш на деца? Нима животът ти е толкова нещастен и мизерен, че се заяждаш с един обикновен ученик? Нямаш ли срам?! Веднага си скъсай дипломата и се откажи от работата си! Не ставаш за учител! Опитваш се да й кажеш, че детето й е получило шанс за повишаване на оценката, но явно мързелът му си е казал тежката дума. Въпреки че си изсмукал всичко възможно от малкия нехранимайко, изпитвайки го в продължение на двайсет и пет минути, не можеш да му напишеш повече от „среден“. Едва-едва.

Поддържаш тона си дружелюбен и спокоен. Нищо че самообладанието ти ще се изпари всеки момент. Но това все пак е родител. Не можеш да си позволиш да крещиш на майката, която те обвинява в липса на професионализъм и подронва авторитета ти пред очите на ученици и колеги. Целият трепериш от напрежение и адреналин, главата ти е замаяна от гняв. Ала не бива да си изпускаш нервите. Не тук. Не сега.

Майката ти изкрещява право в лицето, че се надява това да е последният път, в който детето й се прибира разстроено заради ниска оценка по твоя предмет. Иначе при следващия такъв случай ще се обърне към директора. Ще изиска намаление на заплатата или директно уволнение. А като приключва тази сякаш безкрайна тирада, жената се завърта и с капризна стъпка се отдалечава, оставяйки те да стоиш там, да потъваш в помията, която тя току-що е изляла върху теб най-безцеремонно.

След като се отърсиш от станалото, бързаш да обядваш и да провериш поне едно контролно преди началото на следващия учебен час. Задраскваш тук, поправяш там. Като изключиш нелепите правописни, граматични и пунктуационни грешки, решаваш, че писмената работа заслужава тройка. Е, хубаво де, 3.50. Заради това, че „трансцендентен“ е написано правилно. Това си е похвално. Поглеждаш към часовника и осъзнаваш, че няма къде да избягаш, колкото и да ти се иска. Прибираш контролното в папката, където стоят и останалите. Взимаш дневника и се запътваш към класната стая. Звънецът вече е бил и от малките зверове няма и помен по коридора.

Не знаеш дали ще издържиш до края на деня. Може би някой ще да те развесели – забавна ученическа шега или пък бисер. Или някой колега ще ти разкаже хубава история. Може би… Сядаш на бюрото и поглеждаш към тази сбирщина младежи. Ако трябва да си признаеш честно, малко те е страх от тях. Все пак това е проблемният клас. Те са по-шумни, по-непокорни, по-непослушни. Вечно неспокойни. И винаги готови да ти скъсат нервите. Сякаш нарочно. А ти трябва да седиш там без право на избор. Не ти харесва, но не можеш да си тръгнеш. И не защото трябва да си проведеш урока, а защото ако нещо се случи с тези деца, ти ще си отговорният. Ти ще си този, върху когото ще падне цялата вина.

Часът се проточва бавно, а на теб все повече ти кипва. Опитваш се да ги усмириш. Напълно безуспешно. Говорят, смеят се – един на друг, на теб. Вместо дисциплина, цари хаос. И се питаш: защо бяха всичките години учене? Всичките прочетени книги? Всичките положени усилия за изпити, за знания, за получаване на професионална компетентност и правоспособност?

Подкопани от лекомислие, унижения, тормоз и небрежност. Заринати от ленивост. Окъпани в горчивина и нежелано, но неминуемо примирение.

Отчайваш се, защото напук на всичко, което си прочел като методики, нищо не върши работа. За тях ти не си авторитет. У тях тази естествена за човека любознателност е заглушена от лайковете във фейсбук, поканите за събития, чата с приятели. В главите им най-важното е да изпъкнат в очите на връстниците си с нещо, най-вече материално. А знанията… Е, какво пък? Нали имат Уикипедия! Сядаш обратно на бюрото и се чудиш да крещиш ли, да мълчиш ли, да плачеш ли. Тези невъзмутими същества не само не желаят да участват в учебния процес, а дори го саботират. При това успешно. А ти седиш на стола гневен, разочарован, огорчен и безсилен.

Денят продължава като на филм. Часовете се нижат един след друг, а ти си все по-изтощен. Когато най-накрая се прибираш вкъщи, облекчението се разлива по тялото ти. Спокойствие, уют и тишина те обгръщат в топла прегръдка, а семейството ти е готово да те изслуша търпеливо и да те накара да се почувстваш като пълноценно човешко същество.

Ядете, разговаряте, а после се сещаш, че имаш да проверяваш контролни. Преди това си поглеждаш програмата за утре. Нямаш пълен ден в училище, но пък имаш два частни урока. Дано децата да не са се разболели, защото парите, които ще спечелиш утре, ще ти трябват да платиш сметката за водата. Добре, че са тези малки, но значими доходи! Иначе с учителската си заплата доникъде няма да го докараш.

Четеш есетата и поправяш тестовете. Има трагично написани неща. Има и доста добри разработки, които те изненадват. Поглеждаш специално имената на учениците и си спомняш как изглеждат. А, да! Тези са от старателните, тихите, мирните. Те са от онези, които все още хранят някакво уважение към учителския ти авторитет, признават те, искат да вземат от онова, което си готов да им дадеш. И ти ще се постараеш да им дадеш максимално много, за да не ги разочароваш. Защото в този жесток свят най-лошото нещо, което може да ти се случи, е да паднеш от височината на собствените си критерии. Да усетиш удара с дъното. Да опиташ да станеш, но постоянно да те повалят долу по един или друг начин. Не. Тези деца заслужаваха нещо повече. Тъй като те пазеха искрицата надежда, красивата вяра за нещо по-добро, по-смислено, по-стойностно. А това не биваше да бъде пропиляно.

За жалост това не е художествена измислица, а нелицеприятната реалност, с която голяма част от българските учители се сблъскват. Не сме цъфнали и вързали. Но не бива да забравяме, че обучението е система, която включва множество фактори. То е верига от компоненти. Ако дори една част не е наред, другите ще се развалят и ще изгният.

Учителите не са клоуни. Не са пъдари. Не са длъжни да възпитават деца, които не са получили нужното внимание, когато е трябвало. В компетенциите им не влиза да работят под натиск – психически, физически, финансов. Не са изцяло отговорни (и няма как да бъдат) за тоталната липса на всякакви стимул, интерес и любознателност у децата. Не носят и абсолютна вина за ограниченията, които им налагат по-висши фигури и институции, закони и наредби.

Учителите са просто хора. Като всички нас. И правят всичко възможно, за да се справят. Затова нека помогнем на учителите.

Нека помогнем на израстването.


Харесайте
Сподели и подкрепи
  •  
  •  
  •  

За автора

Десислава Кожухарова

Казвам се Десислава. Студентка съм в СУ „Св. Климент Охридски“, специалност „Психология“. Аз съм малък сборник от противоречия – идеалист, който не пренебрегва реалността; харесвам логиката и разума, но следвам емоциите си; светът ми е един подреден хаос, в който властват добре развитото въображение и солидните доказателства на материята. Писането е неизменна част от мен, чрез която се стремя да достигна до хората и да предизвикам положителна промяна у тях.

Свързани публикации

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *