Владислав Кацарски: Слепите трябва да воюват за свободата си, защото свободата е статут

Владислав Кацарски: Слепите трябва да воюват за свободата си, защото свободата е статут
Източник https://www.flickr.com/photos/lecercle/287487187/in/photostream/
Харесайте

Днес, 15 октомври, се отбелязва Международният ден на белия бастун. През 1930 г. в Париж, Франция за първи път се предлага използването на оцветен в бяло бастун като отличителен знак за слепите хора. Това е признато официално една година по-късно. Постепенно белият бастун се разпространява и в другите държави. През 1964 г. Конгресът на САЩ приема резолюция, с която 15 октомври е обявен за Ден на белия бастун.

Предлагаме ви разговор с Владислав Кацарски, който ослепява на 14-годишна възраст. Той е поет, журналист, създател на социалното радио „Braille FM“ и за кратко председател на Съюза на Слепите в България (1999 г.).

Г-н Кацарски, отбелязваме Международния ден на белия бастун, какво е мнението Ви за това събитие?

Такива неща трябва да има, но друг е въпросът, че е малко двояко. Да напомниш на един сляп по такъв гръмък начин, че ще продължи да бъде сляп, е малко смущаващо. Обществото трябва да знае за тези хора и най-вече, че те имат своите проблеми и радости. Макар че на подобни отбелязвания за радости не се говори. От всичките приказки напоследък ми се струва, че българското общество остава с впечатление, че тези хора са неоправдани и имат само проблеми, а това не е съвсем така. Но такива дни трябва да има и всеки трябва да заяви себе си, а по какъв начин – това е въпрос на личен избор.

Казват, че белият бастун е един Владислав Кацарски: Слепите трябва да воюват за свободата си, защото свободата е статутвид символ на независимостта на слепите. Доколко успяват да са независими с негова помощ в България?

Преди 15 дни чух много хубаво нещо от един приятел, който също е сляп. Той каза, че има няколко типа слепи, които се смятат за самостоятелни: едните се придвижват с кучета водачи, а другите – с бял бастун. Едни от тях могат да ходят навсякъде, където пожелаят – такъв човек съм аз, а другите могат да се придвижват сами от точка до точка. Те знаят определени маршрути и когато са извън познатите им места, се объркват и не могат да се ориентират.

Това е въпрос на личен избор. Аз обаче се страхувам, че слепите хора в България, особено младите, които формираха своето израстване и светоглед след 1998-2000 г., изключително разчитат на някой друг да им свърши работата във всичко и повсеместно. Това е смущаващо! Разбира се, корените на злото са много дълбоки, но ако така продължаваме, слепите хора в България рискуват след около 10 г. да се поставят в абсолютна зависимост и тогава Денят на белия бастун ще се превърне в ден за спомени за възможностите на слепите.

Какво трябва да се промени, за да не се сбъдне тази мрачна прогноза? Само на слепите ли е отговорността?

Не, не е само тяхна. Първо, държавата няма изисквания към слепите – нито едно. После същата държава ги лиши от избор как да проведат своето образование – дали в училище за слепи (не казвам специално училище). Училището за слепи, което съм завършил аз, беше реална гимназия, само че в нея се учеха слепи ученици и такива със слабо зрение. Тези училища с държавна политика бяха унищожени. В момента са специализирани за деца с множество увреждания. А точно там се формираше самостоятелността и съзнанието на слепите, което ги караше да вярват, че наистина могат сами.

Тези училища не водят ли до сегрегация и откъсване от обществото, не може ли тази самостоятелност да се постигне и в масово училище?

Не. Тук стигаме до липсата на изисквания. Когато едно сляпо дете отиде в масово училище, каквито и учители да има там, те нямат необходимата подготовка, за да се занимават с него, както с всички останали. Сляпото дете си има ресурсен учител, това мигновено го прави „специално“ и го отделя от другите деца. То моментално става бялата врана. Колко зрящи ученици в масовото училище имат ресурсен учител – нито едно, но сляпото има.

Второ, това дете никога не играе физкултура, а за да бъде едно дете/един човек самостоятелен, трябва да може да спортува, макар и малко. Ние не говорим да стане майстор на спорта, но това дете трябва да може да се завърти пет пъти около оста си и да знае къде се намира. А тези деца не правят това в масовото училище.

След това тях ги водят и ги връщат, те не отиват сами на училище. Ако има такива, те са две на хиляда – оптимистично казано. И всичко изброено, съпътствано от това, че учителката само чака сляпото дете да каже „Добър ден“ и веднага му пише петица. А ако каже „Добър ден, госпожо. 4 по 4 е 16“, тя вече му пише осмица. Това пък мигновено дистанцира другите деца, които си казват „слепият каквото и да направи, ще му пишат шестица“.

Само че утре, когато тези ученици се срещнат в реалния живот и единият е шеф на фирма, а другият отива при него за работа, и този друг е слепият, шефът няма да наеме бездарник, защото знае възможностите му от училище. Хората, с които работя аз, знам какви са били в средното училище. Когато едно масово училище учи децата на готованство, тогава нещата се обръщат и човек постепенно свиква другите да са му длъжни. След което става контингент на социално подпомагане, получава там някаква субсидия и се научава да хленчи, че държавата нищо не прави за него.

Добре, ако училищата за слепи функционират правилно, както преди, трябва ли да има и ВУЗ за слепи?

Училищата за слепи са институциите, които трябва да подготвят слепите деца за реалния живот.

Те не трябва да растат непрекъснато в защитена среда.

Училищата трябва да откъснат слепите деца от семейната им среда, защото родителят е лош възпитател на слепите деца. Той гледа да сложи всичко пред сляпото дете, да му принесе, отнесе. Когато то има блайндизми (маниеризми), родителят не може да ги изчисти.

Знаеш ли колко хора, родени след 1988 г., си бъркат в очите и се клатят. Когато училището за слепи функционираше в пълната си сила, деца с подобно поведение нямаше, имало е и тогава, само че педагозите и специалистите работеха, за да се промени. Много слепи хора стъпват като на паници, това се изчистваше. Тези училища подготвяха децата как по-безболезнено да влязат в реалния живот и да се реализират в него.

Споменахте за родителите, не трябва ли да има някаква политика спрямо тях?

Никаква политика няма, а би трябвало да има. От ранно въздействие до групи, които да работят с родителите, когато децата станат по-големи. Защото не може и е нереално сляпото дете да бъде водено от баба си или баща си на любовна среща. Какво самочувствие ще има това дете?

Да разкажем на читателите на Цветоглед за организациите на слепите, как функционират те?

Преди два дена ми се обадиха от Дом на киното, да кажат, че днес от 12 ч. ще излъчат филма „Белгийският крал“ със специален дублаж за слепи. Помолиха радио „Braille FM“ да удари едно рамо на Дом на киното, за да дойдат слепи хора. И тук стигаме до твоя въпрос. Зрящите хора от Дом на киното дублираха тази година два филма за „София филм фест“ и поканиха председателя на читалището на слепите, на софийската организация и всякакви такива, които се наричат председатели на разни организации.

Слепите не са научени да ходят на кино. Слепите не са научени на доста неща или поне се отучиха от доста неща. Тук е мястото на организациите да извадят слепите от тяхната среда. В момента големите организации се стараят да ги сегрегират и къткат около себе си, за да не загубят членска маса, което значи, че ще загубят и държавна субсидия.

И в този смисъл организациите вредят на слепите. Това е отчитане на дейност, без да има такава.

Докато големите организации на слепите действат така, други малки организации правят разни събития. Миналата седмица имаше „Фестивал на възможностите“, който беше отразен от медиите. Какво е мнението Ви за подобни мероприятия?

Такива събития трябва да има, но не в този вид. Да има изложения, на които да се показва на обществото какво се прави за тези хора. Прогърмяхме ушите на всички, че е измислен брайлов таблет, а някой каза ли, с изключение на Braille FM, колко струва? Той струва хиляди левове. Кой ще вложи толкова пари в една машина, която след няколко месеца ще е остаряла.

Други организации като тези на фестивала гравитират около идеята за слепи, за да могат да отмъкнат някакви европейски пари. А слепите пак ще си бъдат все така безпомощни, защото докато такива организации отмъкват пари, софийските улици ще си останат изключително непроходими.

София е най-трудният за придвижване град в България.

И това не е само проблем за слепите, а за всички. Ако в началото администрацията на кмет Фандъкова казваше, че това е наследила, за толкова години на управление можеше да оправи няколко тротоара. А централните – не само, че не ги оправи, но и ги доразби.

Как ще коментирате опитите за подмяна на думата сляп с незрящ, лице със зрително увреждане и пр., обидна ли е думата сляп?

До 1990 г. инвалидите си бяха инвалиди, после станаха хора със специфични потребности, след това станаха хора в неравностойно положение, сега са хора с увреждания. Това е изключително обиден термин, защото значи, че си увреден, абе, дефектен си, а хората, които са сложили термина инвалид, не са били по-глупави от нас. Младите много обичат да са незрящи и да са със зрителни увреждания, като си мислят, че това ще им извоюва повече уважение в обществото. Само че дали си сляп или със зрително увреждане, когато не обръщаш внимание на визията на очите си (защото има и козметични начини да си по-лицеприятен и това не са само черните очила) и не обръщаш внимание на дрехите си, колкото и незрящ да си, пак си един много лош „слепок“.

Докато в думата сляп няма нищо обидно, защото колкото и незрящи да се наричат така, мога да кажа следното: във всички указатели на своите приятели срещу името Владо пише „слепия“. Никой няма нужда от замени на очевидни неща, защото когато кажеш Иван простака, това е обидно. Той може да не бъде простак. Но Владислав слепия не може да не бъде сляп, той си е такъв. В края на краищата човек трябва с достойнство да носи слепотата си, защото това може да е неговото предизвикателство – от случая, от небето, от когото искаш – за да бъде той достоен човек в обществото.

И накрая, в деня на белия бастун, твоето кратко пожелание – към себе си, към слепите, към управниците?

За себе си пожелавам да съм здрав, другото знам как да си го направя. Искам да пожелая на всички слепи хора да воюват за своята свобода, защото има една истина – свободата е статут. На управниците искам да кажа, че винаги ще има утре и, ако те не могат да се справят, ние няма да ги чакаме да си отидат.


Харесайте
Сподели и подкрепи
  •  
  •  
  •  

За автора

Руми Рафет

Ако е важна възрастта – роден съм през 1985 г., ако е важно образованието – уча журналистика във ФЖМК към СУ. Останалите важни неща ще прочетете в текстовете ми, ако са важни и за вас, споделяйте и коментирайте.
Приятно четене!

Свързани публикации

1 Коментар

  1. Мария Стефанова

    Мария Стефанова
    16.10.2017 at 22:50

    Да, за съжаление това е действителността, Когато аз бях ученичка, във варненското училище за слепи много мечтаех да има и други ученици във нашето училище, които да са напълно зрящи, както и ние да ходим във определени дни и часове във други обикновенни училища, но сигурно се досещате, че това не се осъществи. Когато излязох от училище, се страхувах едно кафе да си разбъркам, но много исках да се адаптирам към обществото и то, да ме приеме със моите положителни и отрицателни черти. ПО пътя, на моето житейско развитие, ако мога така да се изразя успях, да се адаптирам и все още има какво да се желае, да, нищо не правят организациите, само активи си пишат, но ще се съгласите ли, че от както започнаха да говорят за така наречената интеграция много хора и организации, пък и самите родители на деца, които са слепи я приеха различно тази интеграция, мисля, че родителите и близките обгрижват децата може би от дълг на вина, много неща могат да се кажат и все, ще има нещо недоизказано!, Мисля, че трябва да има двустранен процес между обществото и да речем хора като мен, слепи хора, аз също искам да пожелая на всички, вярвайте във себе си, престрашете се, и бъдете по-самостоятелни вярвайте във себе си, зада може и другите да повярват във вас
    Коментар…

    Reply

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *