„Човекът е човек, когато е на път.” Но не и с Юнион-Ивкони

„Човекът е човек, когато е на път.” Но не и с Юнион-Ивкони
Харесайте

На 12 март 2017 г. по обяд бургаската автогара беше една малка утопия. Усещаше се мирисът на море и свобода, разхождаха се гларуси, а в тоалетната имаше тоалетна хартия. Без да искам да принизя описанието, наблягам на важността на тоалетните на ключови места като гари, летища и крайпътни заведения: тоалетната е първото нещо, което новопристигналият чужденец вижда в една страна. Разбира се, има значение качеството и количеството на престоя на отделния човек, но в множество случаи в спомените на своите посетители държавата е съвкупност от тоалетни. Точно затова чистотата и подредеността на автогарата и особено на нейната тоалетна ме изпълниха с радост и увереност, че изборът да се прибера в София с автобус, а не с влак, е добър. Твърде скоро щях да разбера грешката си.

На хоризонта се появи автобусът, в който щях да пътувам, достоен представител на фирмата Юнион-Ивкони, на която безплатно предлагам измисления от мен слоган: „По-ниски цени за възможно най-ниско качество”. Хвърлих последен поглед към величествената сграда на ЖП гарата на града и към романтично виещите се влакови релси и потеглих към избраната от мен дестинация.

Тъй като съм научена на уважение към възрастните, ще спестя детайлното описание на автобуса, в който се качих. Само ще кажа, че годините и техниката са в постоянен конфликт. Първото опустошава второто, докато го превърне в жалко подобие на идеята за себе си. Е, автобусът беше точно това – жалко подобие на идеята за автобус.

Докато се взирах под, до, над, около седалките в отчаян опит да открия непрекъснато сменящите местата си номера, чух вик, който светкавично ме върна в детството. В щастливите лета на село, когато вечер баба и дядо прибираха овцете и козите по кошарите. Само дето сега аз бях овцата.

Един от шофьорите на реликвата на колела, в която се бях качила, крещеше (подчертавам) на мен и останалите пътници да слезем веднага. Придружаваше гневния си изблик с въпроса кой ни е казал да се качим в автобуса, без да са ни проверени билетите. Отново картина на голямо стадо овце и кози. Вече към нея е добавен и шофьорът, размятащ дебела тояга с едната ръка.

Върнах се към реалността и се заех да обясня на тази неуместно появила се личност защо такова поведение е неприемливо. Даже намекнах за оплакване до фирмата-превозвач, но ироничната усмивка на шофьора бързо угаси ентусиазма ми. Междувременно останалата част от стадото мълчеше.

Огорчена се качих в автобуса с вече проверен билет. Преди заминаването още една от служителките на фирмата показа емоционалната си нестабилност пред пътниците, като се качи да проверява билетите във видимо лошо настроение. То допълнително се влоши, когато се оказа, че двама от пътниците са се качили в грешен автобус. Отново се разрази буря от назидания, отново пасторални гледки в съзнанието ми.

Най-накрая потеглихме. Пътуването беше накъсано от спирания в най-разнообразни градчета, села и междуградски пространства, на прашни пътища и кръстопътища, където чакаха хора, нагълтали се с автомобилни изпарения, принудени да прегръщат близките си за последно пред цял автобус, насред нищото, в облак от прах.

Очите ми се насълзиха. В тази държава човекът не е човек дори на път. И най-лошото е, че вече не му прави впечатление.

Юнион-Ивкони, вашите служители са нещастни, озлобени, неудовлетворени. Те не се чувстват хора. И причината сте вие.

Юнион-Ивкони, вашите пътници вече са прекалено изморени, за да протестират срещу грозното и вулгарно отношение, което имате към тях.

Вие убивате едно от най-красивите преживявания в човешкия живот – Пътя. И го правите между другото: между цигарите, които пушат шофьорите ви, докато карат; между червените светофари, на които потеглят; между градовете, където ви чакат мъже и жени с куфари и истории, а вие ги качвате и превозвате като добитък.

Това не е история за едно единствено пътуване Бургас-София. Това не е оплакване към компанията заради едно единствено провинение на неин служител. Пътувала съм многократно с Юнион-Ивкони и след всеки път мога да пиша история. Но важна е не конкретиката, а голямата идея. А голямата идея е, че позволяваме ценностите да бъдат удавени в калта на скотското ни съществуване.

Пътят е ценност. Доброто и спокойно отношение е ценност. Ценност е и нетърпимостта към грубостта, към потъпкването на красотата.

Наш е изборът дали ще се борим за тези ценности, или ще продължим да си носим хлопатарите с наведени глави.

„Човекът е човек, когато е на път.” Ако тогава не е, то кога ще бъде?


Харесайте
Сподели и подкрепи
  •  
  •  
  •  

За автора

Боряна Тодорова

Казвам се Боряна и обичам думите. Уча медицина и искам да стана психиатър, т.е. да се науча да спасявам с думи. По същата причина пиша. Търся истината и превръщам търсенията си в думи. Надявам се те да носят щастие, а още повече се надявам да водят със себе си въпроси.

Свързани публикации

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *