За алкохола и забраните

За алкохола и забраните
Харесайте

Столична община внася предложение да забрани употребата на алкохол в паркове и градинки, ако се нарушава обществения ред. Признавам си, че съм уравновесен противник на алкохолните напитки, краен протагонист на хората, които си служат с тях, и ревностен борец срещу нарушаването на обществения ред. Но подобна новина провокира в мен негодувание.

Защото не става въпрос за превъзпитаване на хулиганите или ограничаване на умопомрачителното вещество, а за една все по-натрапчива намеса на властта в личното пространство на човека и неговите права. Става въпрос за потисничество, за нехуманна инвазия в съзнанието и действията на обществото. Забраняват алкохола, музиката в крайморските заведения, разпъването на палатка в планината, задължават ни да гласуваме… Това е една постоянна върволица от забрани и задължения, налагани отгоре, целящи да осигурят „ред” и спокойствие, а в действителност непостигащи нищо друго освен още по-силно чувство на тревожност, недоволство и съпротива.

Държавата сякаш не разбира. Проблемът не е в липсата на закони и дори не в тяхната несъстоятелност. Проблемът е в чувството за аномия, залегнало дълбоко в обществото. Проблемът е в нежеланието да се спазват законите, нежеланието да се постъпва правилно, нежеланието да приемеш „правилното”. Защо? Защото „правилно няма” – се опитват да ни убедят. Няма ли? Защо да няма? „Защото за един едно е правилно, за друг – друго.” Ами, глупости. Правилно може и да няма, но това е защото хората стоически се опитват да го заличат, да го захвърлят като всяко нещо, доказало, че не работи. Вулгарност и фалш ни обсаждат отвсякъде и създават почва за „бунтовници без кауза”. Хора бедни, стресирани, обезверени, гневни, готови да се сбият, да изневерят, да убият, да умрат, за да „направят нещо”. Няма ценности, няма авторитети, няма вяра в тях.

Какво прави българският народ допреди Освобождението? Живее простичко, в селски задруги, във взаимопомощ и сътрудничество. Храни се простичко, облича се простичко, има простички желания. И най-важното – разбира простата истина, че това, което върши, е в негова и в обща полза. Човекът е обществен продукт и поведението му се определя от средата, която го заобикаля. Въпреки че няма сложна правна уредба по това време, обществената необходимост му се отразява благоприятно. Той действа според нея, свободно и без външна намеса работи за общата кауза.

Днес е трудно да говорим за общ интерес и полза. Често се получава така, че ползата за един е вреда за друг. Но не можем да оспорим огромните зависимости вследствие на преразпределението на труда и потребността от добри взаимоотношения помежду ни. Нуждаем се от чуждата помощ. Лекарите от банкерите, банкерите от хлебарите, хлебарите от лекарите… Разбира се, всеки иска да печели повече за сметка на другия, но все пак няма как да оцелее без него. По естествен път пазарът и ползата се регулират, дългът на държавата е да следи за спазването на реда. Но не чрез забрани, не.

„Главната заплаха за свободата е властта на принудата”, казва Милтън Фридман.

Децата се възпитават първо със забрани, после с обещания за награда, докато накрая не интериоризират нормите в себе си и не започнат да действат така, както трябва. Но колкото и инфантилно да е обществото, забраните не оказват ползотворния ефект, който желаем. Напротив, отприщват поредната доза агресия. Единственото, което властта може да направи, е да докаже. Че системата работи, че законите важат за всички, че човек може да се издигне с честен труд. И вместо да се занимава с излишни забрани, да стимулира икономиката.

Но какво говоря и аз… Давайте да забраним алкохола – вредните изпарения ми замъгляват ума.


Харесайте
Сподели и подкрепи
  •  
  •  
  •  

За автора

Елиза Младенова

Казвам се Елиза. Лесно можете да ме намерите сред думите, иначе съм студентка в СУ „Свети Климент Охридски“. Запознавам се с журналистиката. От време на време пиша и е приятно. Философствам, размишлявам и се опитвам да търся истината, да обхвана с поглед цялата картина, доколкото ми е възможно.

По какво ще ме познаете?

Лека ирония, силна надежда, щипка оптимизъм, повечко дидактизъм, снопче романтизъм, малко символизъм, глътка патетизъм, плашещ шизофренизъм и, разбира се, гледам да се шегувам повече. Светът е прекалено сериозен, за да не се усмихваме.

Свързани публикации

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *