За възрастните, децата и живота по средата

За възрастните, децата и живота по средата
Харесайте

Децата имат свой собствен свят. В него едни принцеси си говорят с птички, срещат принц и заживяват щастливо. В него всякакви супергерои се борят със злото ежедневно, а накрая винаги побеждават.

Децата падат, после стават. Днес се карат, а утре се сдобряват, защото искат да играят с най-доброто си приятелче. Децата са щастливи. Защото мечтаят, радват се на всичко и не са обременени от някакви глупави проблеми.

Децата с времето стават възрастни. Но във всеки възрастен продължава да живее онова дете с олющените колене, което не се прибира вкъщи да си почисти раната, защото може да не му разрешат да излезе пак.

Детето, което живее вътре в нас, е истинско. Много хора обаче не му обръщат достатъчно внимание, затварят го, залепят устата му с тиксо и се правят, че то изобщо не съществува. Защото може би така е редно. Защото са ни учили да живеем в някакви норми, които с времето са се наложили и са се превърнали в стандарт. Защото трябва да учим, после да работим, а не да си играем. Аз обаче на този къдрав дребосък, който краде червилото на мама и се омазва целия, въобще няма да му запушвам устата. Изслушвам го редовно.

Защото това дете е добро и наивно. Помага на другите, без притеснение споделя проблемите си, без свян моли за помощ, когато има нужда от нея, и без дори да се замисля, се впуска в някакви приключения.

Защото това дете е любопитно. То иска да обиколи света. Да се среща с нови принцове и принцеси, да си говори с птичките, да скача в реката, да язди понита и да се запознава с еднорози.

Защото това дете е смело. Достатъчно смело, че да мечтае за неща, които повечето хора определят като „пълни глупости“. И достатъчно смело, че да даде всичко от себе си, за да изпълни тези мечти. Такова, на което не му пука изобщо за общоприетите норми, ценности, правила и разни такива сложни думи за големи хора.

Защото това дете прави моя свят шарен. Рисува дъги, преминава под тях, за да види какво ще се случи и после се връща. Рисува също цветя и криви сърчица, които, без да се замисля, подарява на другите, защото има още много цветни моливи и ако на него му стане скучно, ще си нарисува пак. Но явно вижда, че сивото на другите се нуждае от неговите цветове.

Това дете ме прави качествен възрастен. Дава ми сила наистина да сбъдвам мечтите си. Това дете (с мега яки подкрепящи родители) се осмелява да ми се разкрещи, когато съм на път да извърша някаква пълна глупост, присъща само за онези сиви великани, които нямат свят. Такива разни „възрастни“ понякога ме питат „Няма ли вече да пораснеш?“ – Ами, не. Няма. Достатъчно голяма съм, че да взимам сама решения, и щом съм решила, че ще слушам онова човече с изцъклени очи на сърничка, ще го слушам колкото си реша. Защото неговите импулсивни решения са били най-правилните решения, които съм вземала в съзнателния си живот на пълнолетен член на това общество.

Не ми казвайте да порасна, за да ме вкарате във вашите измислени граници. Вие храните тях, а не децата вътре в себе си. Опитвате се да ми кажете, че тъй като съм на 22, трябва сериозно да се замисля за бъдещето си. Да си търся половинка от сега, по навик да бъдем някакво време заедно, докато си завърша образованието. Да си намеря някоя службичка по специалността, да се омъжа и да си купя жилище на кредит. Защото най-важно било уж това. Да, ама утре ще се събудя на 40, смазана от живота и работата си, с ипотека и деца с квадратни мозъци.

Извинете, ама не искам това. Не искам и вашите измислени правила и странния ви морал. Искам да се развивам. Да продължавам напред. Да се уча всеки ден на нещо ново. Да се боря за мечтите си. Да опозная света. Да опозная хората. Да се лутам, докато не намеря себе си. И сили ми давате не вие, скучни 20-годишни възрастни, а именно онова дете, за което ви говоря. Защото то ми казва „Ставай!“, „Продължавай!“, „Опитай!“, „Мечтай!“, „Приемай новото!“, „Приспособявай се!“, „Лети!“. Защото то ме е научило да бъда себе си, където и да съм. А вие, като сте запушили устата на вашите, не можете да си отворите очите, да приемете нещо различно, да опитате нещо ново, а продължавате да си мечтаете за хубава работа и изгодна ипотека.

Това дете наистина ме превръща в много качествен възрастен. Който някога ще има свои деца и ще ги отгледа по същия начин. Ще ги научи да мечтаят и да следват мечтите си. Да бъдат самостоятелни и да не слушат другите хора какво им говорят, а да правят това, което им харесва. В смисъл – ако супата в детската градина ти е гадна, просто отказваш да я ядеш, колкото и голямата леля да се мъчи да ти набута лъжицата в устата. Ще им дам крила, ще ги науча да летят и ще ги чакам на всяко приземяване, така както ме чакат мен в момента.

Но преди това да се случи, трябва да доизградя своите крила. Да се усъвършенствам в летенето, да си полетя, пък тогава ще свивам гнезда.

И ако да „порасна“ означава да се откажа от всичко това… мерси, задръжте си възрастния свят. Моят е достатъчно прекрасен.

 

 

Честит празник! Купете подарък на детето вътре в себе си и поне днес му отпушете устата, и му дайте всичко, което ви поиска!


Харесайте
Сподели и подкрепи
  •  
  •  
  •  

За автора

Лени Ханджийска

Аз съм Лени – студент по журналистика, пристрастена към пътуването и откриването на нови светове.

Свързани публикации

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *