Зад вратите на „Дондуков“ 2: Какви ги върши президентът?

Зад вратите на „Дондуков“ 2: Какви ги върши президентът?
Харесайте

„Държавата – това съм аз”. Епохата на Луи XIV уж отдавна е в миналото, но знаменитата му реплика и днес продължава да е актуална. В страни като Северна Корея или Саудитска Арабия например властникът и държавата официално са слети в едно. А в други (къде по-успешно, къде не съвсем) е заложен принципът за разделение на властите. И макар някои политици у нас да се вживяват в ролята на наследници на Луи, Конституцията казва друго. Според нея Народното събрание, Министерският съвет и Висшият съдебен съвет са органите, които работят и се взаимоконтролират в името на прозрачното управление на държавата. Но ключовият въпрос е къде в цялата схема да търсим институцията ПРЕЗИДЕНТ.

Президентът, макар и често неглижиран, е не по-малко важен от тях. Съвсем скоро предстои да разберем кой ще е. А това е важно, защото този човек всъщност разполага с много и стратегически функции. И съответно може с действията (или бездействията) си в определени ситуации да изиграе ключова роля. Да влияе директно или индиректно не само на трите основни власти, но и на четвъртата – медиите, както и на обществото. Но как става това?

В България президентът няма никаква власт, смятат мнозина. Той е държавен глава, но в парламентарна, а не в президентска република. И не разполага със законодателните правомощия, които имат колегите му Путин, Оланд или Обама. Нашият президент не може да отменя закони, а само да отложи за малко приемането им. Той е върховен главнокомандващ на въоръжените сили, но не действа самоволно, а само предлага на парламента. На фона на това държавният глава изглежда като нищоправец, който в продължение на пет години ще се разхожда в чужбина, а у нас ще връчва ордени и ще ни поздравява в Новогодишната нощ. Нищо чудно, че в едно от популярните телевизионни предавания повтарят, че било най-добре на „ДондуРков” 2. Президентът обаче е стратегическа фигура.

Надпартиен, посредник и умиротворител?

Тук въобще не става дума за клишето, че президентът е „обединител на нацията”. Просто такава роля му е заложена по конституция – да балансира. Както например през 1997 г. тогавашният президент Стоянов успява да овладее политическото и общественото недоволство срещу правителството на БСП и настъпилата в страната хиперинфлация.

Неслучайно, като балансьор, държавният глава оглавява и Консултативния съвет за национална сигурност (КСНС). Този съвещателен орган, който по закон трябва да се събира на всеки три месеца, включва хората, заемащи най-важните постове в държавата. Идеята му е чрез него да се постига консенсус по теми като националната сигурност, по които политиците да оформят общи позиции, вместо кавги. А това именно сега е особено важно предвид факта, че такъв съвет не е свикван от месец април насам. И предвид рисковете за сигурността в цяла Европа, ситуацията в Турция и Близкия изток. Все пак точно президентът е този, който може да дава гражданство, убежище и амнистии. От значение е кой и как ще върши това в момент, когато цяла Европа е залята от мигрантска вълна.

И все пак, макар президентът на думи да е надпартийна фигура, четиримата ни досегашни президенти са все партийни кандидати. Първият от тях, Желю Желев, навремето е издигнат за поста от СДС. Отново от същата партия, чийто лидер е бил преди избирането си, е и вторият ни президент – Петър Стоянов. Третият в списъка, Георги Първанов, единственият, който изкара два мандата в президентството, също бе партиен шеф преди да влезе на „Дондуков” 2 – само че оглавяваше БСП. Настоящият ни президент пък спечели изборите преди пет години като кандидат на ГЕРБ, в чието правителство преди това бе министър. За сегашните избори водещите според социолозите кандидати също са по-малко или повече партийно обвързани.

В този ред на мисли, политическите пристрастия понякога оказват влияние. Бърза справка в официалния сайт на президента доказва това. Сегашният държавен глава за две години е наложил вето едва на два закона, приети от настоящото Народно събрание, тоест при управлението на ГЕРБ. Върнатите закони, продукт на предходния парламент, в който ГЕРБ бяха опозиция, обаче за същия период са цели девет. Преди това, от началото на мандата си до средата на 2013 г. (докато пак ГЕРБ управляваха) е върнал само още три закона. А това явление си има както преимущества, така и недостатъци.

От една страна е полезно в парламента да доминира дадена политическа формация, а президентът да е представител на друга, противостояща й. Защото така те могат да са взаимен коректив едни за други, което да е от полза на обществото. В крайна сметка казват, че в спора се ражда истината, нали. Но пък от друга страна се създава риск, когато една политическа сила доминира в парламента, а нейният кандидат стане президент, този човек да се превърне в послушен фигурант. Ето защо е още по-важно президентът да не е безгласна буква или изпълнител на политически поръчки – защото от него зависи много.

Президентът влияе при създаването на правителство

Принципно държавният глава само връчва мандат за съставяне на кабинет. Но в това, на пръв поглед чисто протоколно действие, реално се съдържа много повече. По правило първоначално президентът връчва мандат на първата в парламента политическа сила. Ако тя не успее в рамките на седмица да сформира правителство, връща мандата, а президентът дава шанс на вторите по резултат. Ако и те не успеят, също връщат мандата. А президентът възлага задачата по съставяне на кабинет на друга формация – дали ще е третата, четвъртата или N-тата по резултат, решава той.

Точно така през 2005 г. президентът Първанов, след като БСП и НДСВ не успяха да съставят правителство, възложи мандат за това на ДПС, тогава трета и по резултат. А не на някоя от другите партии, Атака, СДС и ДСБ, с които шанс за коалиция нямаше. Мотивът бе да се избегне риск от изпадане на страната в политическа криза, и то преди влизането в Европейския съюз. И така Първанов се превърна в „архитект” на кабинет, който обаче впоследствие бе обвиняван за съмнителни сделки.

Още по-пресният пример е със служебните правителства – президентът ги сформира до провеждането на нов вот, в случай че и третият опит на партиите за съставяне на кабинет се провали. Основната цел на тези кабинети е да подготвят изборите. Желю Желев и Петър Стоянов по веднъж са се сблъсквали с тази задача. А служебният кабинет на Желев, с премиер Ренета Инджова, дори приключва мандата си с по-високо доверие, отколкото е имал в началото. Като президент пък Росен Плевнелиев цели два пъти съставя служебни правителства. Впрочем премиерът от първия такъв кабинет на Плевнелиев, Марин Райков, попадна в скандала „Костинброд”. Тогава в печатница в Костинброд ден преди вота са открити 350 хиляди нерегламентирани бюлетини. Въпреки скандала обаче след края на мандата си Райков стана посланик на България в Италия. И впрочем бе назначен точно от президента. Именно в правомощията на държавния глава е да назначава или да отзовава дипломатите в мисиите ни в чужбина. По същия начин няколко години по-рано предшественикът на Плевнелиев, Първанов, изпрати като посланик в Казахстан бившия главен прокурор Никола Филчев, и то докато срещу него течеше дело.

Всъщност президентът посочва титулярите и за още редица други длъжности.

Например той назначава председателя на Държавната агенция „Национална сигурност”, директора на Националната разузнавателна служба и началника на Националната служба за охрана. Като става дума за ДАНС, сегашният председател на агенцията, на поста от 2015 г., Димитър Георгиев е заместник на Цветан Цветанов в МВР от 2011 до 2013 г. Тоест може да се каже, че е партийно обвързан. Но имаше кратък период, в който председателят на ДАНС бе избиран след гласуване в парламента. Промяната бе въведена за кратко точно когато ДПС беше коалиционен партньор на БСП в управлението. И точно когато тогавашният премиер и настоящ кандидат за президент Орешарски предложи на НС скандалния депутат от ДПС Делян Пеевски за председател на агенцията.

Президентът назначава и най-висшия ешелон на съдебната власт след предварително предложение на Висшия съдебен съвет. Назначава главния прокурор, председателите на Върховния административен и на Върховния касационен съд. Начело на последния стои Лозан Панов, който активно се застъпваше за разплитането на скандала с „Двете каки”.

Държавният глава има собствени квоти за членове в Комисията за предотвратяване и установяване на конфликт на интереси, Съвета за електронни медии, Управителния съвет на БНБ и други. Президентът посочва и четирима от общо дванадесетте съдии в Конституционния съд – единственият орган, който може да докаже и огласи нарушение на Конституцията. Така преди време точно от тази квота в КС влязоха бившият премиер Филип Димитров и бившият главен прокурор Борис Велчев. Но освен чрез собствената си квота, президентът може да влияе на състава на съда и по друг начин. Както преди няколко години при случая с Венета Марковска. Бившият зам.-председател на ВАС, която бе кандидат за конституционен съдия от квотата на НС и предложена от ГЕРБ, попадна в скандал, след като Европейската комисия и държавният глава се обявиха против избора й. Причината – съмнение за търговия с влияние. След още няколко неуспешни номинации за съдия от тази квота накрая бе избран друг, приемлив кандидат.

Който и да е следващият президент, в сегашната политическа ситуация ролята му ще бъде ключова. Оттам нататък – „глас народен, глас божи”.


Харесайте
Сподели и подкрепи
  •  
  •  
  •  

За автора

Благовеста Маринова

Аз съм Бети. Врачанка съм и уча „Журналистика” в Софийски университет. Обожавам историята, философията, политиката. Но не съм типичният „хуманитарен тип”. Може да се каже, че животът ми е силно свързан с математиката. Не се плаша от точните науки, даже ги харесвам. Най-голямата ми страст обаче си остава писането. Смятам, че за нещата в живота ни има логика и се стремя да я търся във всичко.

Свързани публикации

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *