Закон без ред: куриозите в културата

Закон без ред: куриозите в културата

Харесайте

И ето – български град стана европейска столица на културата. Тържествено откриване, повод за национална гордост и големи културни надежди. А Пловдив още не е готов за продължението. Част от планираните събития вероятно няма да могат да се реализират тази година, безкрайните ремонти все още обезобразяват градската среда. Тук обаче няма да анализираме разбитите улици пред дома на българската култура, а ще насочим вниманието си към една малко по-абстрактна и в някакъв смисъл незабележима тема. Незабележима не само защото не носи кукерска маска или не зее напряко пред очите ни, но и защото корените й се намират сред законите, които никой не обича да чете. А тя е нуждата от проектиране на сигурност за бъдещето на това, което възнамеряваме да показваме пред света.

Ако тръгнем по следите на културата в правната уредба на страната ни, ще се натъкнем на някои доста изумителни куриози. Тези факти не са от вчера или днес, добре познати са, но някак успешно съществуват в периферията на обществения дебат. И започваме с Библията на българското законодателство.

Отваряме Конституцията. Чл. 54 ни уверява в правото ни да се ползваме от националните и общочовешки културни ценности и да развиваме свободно своята култура. Дотук всичко е чудесно, макар и да остава доза съмнение доколко това е публично благо и доколко – привилегия на по-добре обезпечената част от населението – въпрос, който до голяма степен усложнява и дилемата с финансирането на сектора.

Но ние не се фокусираме върху този трудно разрешим казус, а продължаваме устремено към следващата по важност спирка – Закон за закрила и развитие на културата (ЗЗРК). И там, още в самото начало, отбелязано като чл. 2 (а), изведнъж пред погледа ни изскача… нещо. Не сме много сигурни какво точно е то, тъй като България не е виждала подобна щуротия поне от началото на новия век. Вероятно и през ум не би минало на някой министър, ако все пак не го пишеше черно на бяло с все така дребния и законодателно скучен шрифт, че той, видите ли,

трябва да приеме „Национална стратегия за развитието на културата за срок от 10 години“.

Да се изготви национална стратегия е мъчно постижимо, да се изготви национална стратегия за развитието на културата е с повишена степен на сложност, но да се изготви национална стратегия за развитието на културата за срок от цели 10 години… е, сещате се… вече граничи с неприложим идеализъм. Българите, по всичко личи, сме практичен народ, не се захващаме с изпълнението на непосилни задачи. И все пак – ей на, има го в закона.

Куриозно е, че законът и културата продължават да се появяват в едно и също изречение дори и след като подобна стратегическа основа тотално отсъства в правния ни ред.

На 16 октомври миналата година в Червената къща се проведе Втори критически форум върху културните политики в България, организиран от движението „Реформи в културата“, където е бил поканен и министърът на културата Боил Банов. Представител на министерството обаче не присъства. Вероятно всички са твърде заети, за да се занимават с основното си задължение – да бъдат „изпълнители на волята и интересите на нацията“ (чл. 116 от Конституцията). В това число и да се запознаят с тях, ако не са съвсем наясно какво точно трябва да правят. Но да приемем, че първият форум им е бил достатъчен и сега са в процес на осмисляне. Както стана ясно, изготвянето на национална стратегия не е дело от днес за утре.

Впрочем, в същия чл. 2 от ЗЗРК се споменава и приемането на стратегически цели за управлението и опазването на културното наследство, които пък стоят в основата на Закона за културното наследство (чл. 12)…, но да не издребняваме. Само ще погледнем набързо и частта с дигитализация на културното наследство (чл. 14): куриоз! – как не са се сетили да я изтрият при последните изменения, по-лесно е, отколкото да се осъществи.

И така смело се насочваме към законите за отделните изкуства.

Няма ги. Като изключим Закона за филмовата индустрия, чиято нужда от изменения се увеличава правопропорционално с нарастването на самите изменения. В културната сфера те са най-много наред със Закона за авторските и сродните права, където куриозите в скоро време могат да се окажат повод за национални сълзи… Тук работата е на парче, стратегическото мислене, установихме, се е спънало още при ЗЗРК, и като цяло надеждите за единен и добре обмислен краен резултат полека залиняват. Но поне се прави нещо.

И за момент отново ще се върнем към любимия ни ЗЗРК, за да направим встъплението към следващия куриоз. Чл. 5, 6 и 7 ни запознават с държавните културни институти и техните директори (крайните изпълнители на културните политики), които се избират с конкурс след представяне на концепция за развитието на института „по ред, определен в наредба, издадена от министъра на културата“. Въпросната наредба номер 4 обаче проявява несъгласие не само към другия закон, но и към самата себе си. Тя хем настоява концепцията да бъде разгледана наред с личните документи за допускане до конкурса, хем да се отвори, след като той вече е допуснат дотам. И ако измислянето на национална стратегия е свръх интелектуално усилие, това вече е същинска квантова физика.

Но куриозите не спират дотук – наредбата изрично споменава директорите да не разгласяват информация, станала им известна при провеждането на конкурса, въпреки че в проекта за изменение на ЗЗРК от 30 март миналата година чак и излъчване на клип от обсъждането е било залегнало – къде ти! Че то за директори към институти с национално значение обсъждане съвсем може и да няма. А кандидат-директорите за институти в чужбина може дори да не стигнат до такова, ако не разполагат с жизнено необходимата шофьорска книжка. И пр., и пр.

Куриози.

Очевидната нужда от реформи среща публично мълчание. Предложенията за култура в обществения форум (strategy.bg) достигат рекордните 0 коментара. Директорите… е, те може и да не се нуждаят от допълнителни изменения, все пак наредбата за избирането им е задоволително хаотична. Така или иначе тези любопитни факти си остават в рамките на скучното право. А Пловдив вече е европейска столица на културата. Пловдив вече показва своя художествен заряд пред света. Вади изопачените традиции и бутафорната показност, скача като кукер, слуша Валя Балканска или симфониите на Шнитке, строи кули и развява българското знаме. В себе си пази и някои новооткрити съкровища, но те са като моментни проблясъци в законодателната система. И не е чудно, че градът се плъзга към своето и чуждото минало, когато бъдещето остава несигурно. А то няма как да е иначе.

Не е дошъл министърът със стратегия за следващите 10 години.


Харесайте
Сподели и подкрепи
  • 14
  •  
  •  

За автора

Елиза Младенова

Лесно може да ме намерите сред думите, иначе съм студентка в СУ „Св. Климент Охридски“. Запознавам се с журналистиката и изкуствата. От време на време пиша и е приятно. Философствам, размишлявам и се опитвам да търся истината, да обхвана с поглед цялата картина, доколкото ми е възможно. По какво се познавам? Лека ирония, силна надежда, щипка оптимизъм, повечко дидактизъм, снопче романтизъм, малко символизъм, глътка патетизъм, плашещ шизофренизъм и, разбира се, гледам да се шегувам повече. Светът е прекалено сериозен, за да не се усмихваме.

Свързани публикации

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *