Съвест Проиграна стоеше на трибуната в пленарната зала и от двадесет и пет минути каканижеше разни думички по повод новия закон за ходенето по пътищата. Така се беше случило, че двама бесни пешеходци се бяха блъснали безизходно и в паниката се загризали до безсъзнание. Не се знаеше кой е виновен за станалото, но имаше слухове, че е било по погрешка. Единият се втурнал напряко през другия, докато се опитвал да агресира благополучно. В крайна сметка това доведе до шушуканя сред думковците дали трябва да има глоби за беснеене по улиците и в резултат празнодумковците решиха да се изкажат.
В продължение на двадесет и пет безконечно дълги минути Съвест редеше думи, които така смирено излизаха от устата й, че дори не смееха да стигнат по-далеч от един размах на ръцете й. Празнодумковците имаха по-важни задачи. Хапнидумков нагъваше пет банички с доматен сос. Тъподумков онзи ден беше сменил всичкоправещия си далекозвучен апарат и намери за подходящо да изпробва възможностите му до края на работния ден. Драгодумков съсредоточено четеше днешния вестник и се запознаваше усмихнат с новините, а Бездумков оставяше последните си думи да заглъхнат в ушите на още неколцина отегчени слушатели. Разказваше им за снощната разпивка, където Продадумкова се беше озовала в неочаквано удобно положение с председателя. Останалите празнодумковци периодично сменяха статуса си от „присъстващ“ на „отсъстващ“ и обратното. Законът висеше някъде във въздуха.
– Да ходиш целенасочено срещу друг човек на улицата, е подсъдимо – говореше равномерно Съвест. – Според алинея първа, член пети от Закона за ходене по пътищата всеки пешеходец трябва грижливо да заобикаля изникващите минувачи, без да създава условия за кавги и без да застрашава живота им по възможност…
– Да му се не знае! – чу се внезапно гръмко възклицание в залата. – Сосът се разтече… Хъм… Извинете… – сепна се Хапнидумков, след като привлече за миг вниманието на близкостоящите до трибуната му колеги.
– Но въпреки гореизтъкнатото – невъзмутимо равнодушно продължи Съвест – все още ставаме свидетели на забързаното подминаване, отнасяне и, както вече казахме, сблъскване на неконтролируеми пътници. Това изисква предприемането на драстични и извънредни мерки за сигурност, а именно създаването на още един член, в който изрично да упоменем беснеенето по улиците и наказанията, които трябва да произтичат от него…
– Ей… Тш! Драгодумков… Абе, да те питам тука нещо грешно ли цъкнах, че гле‘й к‘во ми излезе… А! Да, мерси, пари да имаш! – По лицето на Тъподумков се разля усмивка на доволство и той продължи да изследва новата си придобивка.
– Разбира се, вие ще се съгласите, че такса бяс е наложителна – убедително подхвана Съвест Проиграна. – Предвид времената, в които живеем и прочие, наш дълг е да събираме пари от всяка възможност пред себе си, всеки грях, всяко нарушение и ненарушение. Като това не възпира целеустремените агресори, ще повишим глобите.
– Нямаше ли да има по-сурови наказания, нещо за задържане под арест, няколко пердаха? – улови се за последните думи на Проиграна Строгодумков.
– Имаше нещо, ама нали бесните взеха да недоволстват, та се отмени идеята – отвърна любезно Драгодумков, преди отново да опре взора си в страниците на вестника.
– Предполагаме колко неприятно ангажиращо е да ти налети пешеходец с всичките последствия, произлизащи от това. – Съвест деликатно докосна носа си при грозящата мисъл за евентуално счупване от беснеещите. – Можем да си представим какво би било, ако някой посегне на нашата неприкосновена личност…
– Майкоооо! Тая машинка работи като светкавица, бе! Ех, мама му стара, как са го измислили само!
– Думи нямам за тая Продадумкова, голяма пачавра се оказа, браво! – произнесе се Бездумков.
– Хвалипръцла! Хи-хи-хи – закикоти се тълпата около него.
…
– И така, колеги празнодумковци, време е да гласуваме – финализира речта си Проиграна и се устреми към мястото си, за да си отдъхне от добре свършената работа.
– Гласуване? – опомни се Тъподумков. Усети заплахата на приближаващата отговорност.
Празнодумковците се поокопитиха, посъбра се един достатъчен брой присъстващи, поразтеглиха се два-три тържествени локума и настъпи тишина. Тишина, нарушавана единствено от дърдоренето на неколцина отцепили се празнодумковци, звучното примляскване на Хапнидумков, неутихналите разговори около Бездумков, малко подрънкване, почукване, поскръцване, покашляне и потупване. Тишина.
Тъподумков взе да се оглежда наоколо с надеждата да разбере какво трябваше да прави сега. Нещо отвътре му подсказваше, че не е добра идея просто да си стърчи там в красноречиво недоумение. Поозърта се, пораздвижи се, почеса се шумно по главата и понечи да се заинтересува.
– Драгодумков… Абе, да те питам… ти какво мислиш за гласуването? – тръгна по-отдалеко Тъподумков, обръщайки се към Драгодумков, който винаги му вдъхваше известно страхопочитание. Този празнодумко разбираше от култура.
– Гласуването ли? Читава работа – избираш и това е.
Отговорът дойде очаквано неориентировъчен и Тъподумков се смути още повече. Вече усещаше как тежестта на задължението го настъпва по петите. Всеки момент на екранчето пред него щеше да изскочи големият законов въпрос, а той не знаеше какво да го прави. Целият се препоти, мозъчната му клетка се прегъна още веднъж от напрежение, очите му се разфокусираха, сърцето му маршируваше нагоре-надолу по гръкляна. Отговорността го задушаваше, преобръщаше стомаха му, изпълваше го с лепкава тягостност. Какво да прави? Да гласува? За какво? Как? Защо?
И ето – въпросът изплува на екрана внезапно, студено, ангажиращо, безкомпромисно. „Съгласни ли сте с промените в Закона за ходенето по пътищата?“ Промените. В закона. За ходенето по пътищата. Т‘ва па к‘во беше?! Тъподумков се просълзи от напрегнатост. Бръкна в дълбокия си джоб и извади една отскоро употребявана носна кърпичка, че да обърше лице в нея. Подсуши се, поозърна се още веднъж наоколо и пак се обърна към Драгодумков.
– Читава, читава… А да те питам… как ще гласуваш ти… така де… – престраши се да попита директно.
– А, отхвърляме, разбира се! Идеята е просто да се предложи. Тук работа вършим, Тъподумков, работа! – отвърна Драгодумков с навития си вестник в ръка, самодоволен, че е бил полезен.
– Така, така! Работа! – потвърди Тъподумков и въздъхна толкова дълбоко, сякаш цялата му вътрешност се откърти и излезе през устата. Олекна му. Камъкът на отговорността се търкулна от плещите му към червеното бутонче пред него. НЕ.
Тъподумков примига още веднъж срещу екрана и тръгна да си ходи. Прибра си далекозвучната машинка и с бодра крачка се отправи към изхода на залата. Прекоси коридора на централната сграда, кимна на няколко колеги от неговата групичка, размени малко празни приказки и успешно излезе на улицата.
А там някъде зад него бесен пешеходец нададе вик.
